Археология на злото

Ако Бялата лента (The White Ribbon), може да се опише с две думи, то те биха били: “ Коренът на злото.“ Един завладяващ поглед с тежък, отровен вкус е творбата на Михаел Ханеке (Пианистката, Любов).

Разположен в 1913 г., филмът е  отчасти философска, детективска история, отчасти – археологията на съвременното германското общество, проследено през призмата на поколение от деца, които две десетилетия след случилото се в The White Ribbon, ще се трансформират в желязна, безкомпромисна зла сила.

Събитията в протестантското село с многозначително име Eichwalde, (алюзии с Айхман и Бухенвалд) в навечерието на Първата Световна Война – еписторално/зловещо, прагматично и хладнокръвно, разказани от местният учител – те оставят безмълвен след близо три тягостни часа.

Историята започва с притихнали във времето черно бели, природни пейзажи (великолепна работа на оператора Christian Berger). Всеки аспект от околният свят е пресъздаден едва ли не хипер реално – от слънчевите полета до тежките салони, от земеделските стопани с шапки от филц до автентично изглеждащите от този период  физиономии. Създадено е едно по своему затворено, задушено пространство, интериори и пейзажи са заснети  неестествено статично, драмата се разгръща в замразено състояние, почти балсамирана вселена. Ритъмът на камерата е бавен и проницателен, взрян в ежедневни, брутални актове на насилие, приети за нормални и свети.

Основната идея се фокусира върху група момичета и момчета, които поемат всички последствия от идеалите, проповядвани на техен гръб от възрастните. Родители, които наказват лицемерно в името на пропагандна “невинност“ отрочетата си и същевременно прикриват и са компрометирани в своите грехове.

В едно интервю Ханеке подчертава: „Всеки път, когато една идея се превръща в идеология, има опасност от разрушение и развала“. Това е и отправната точка на филма. Всеки идеал може да бъде извратен, когато се превърне в абсолютизъм. Режисьорът проповядва, че когато хората са поставени под натиск, например, като резултат от тяхното положение в социалните структури, това обикновено не работи, и неминуемо води до актове на жестокост. Така се заражда германския фашизъм, но също и тероризмът на нашето време, изроден в религиозен фундаментализъм от всички цветове.

Угнетените, прибягнали до насилие, за да се защитят, са също толкова виновни, колкото подтисниците.

Докато децата в селото са представени като жертви на религиозен терор през първата половина на The White Ribbon, към края режисьорът се концентрира върху злобата, егоизмът, безсърдечието, отмъстителността и умишлено предизвиква отвращение у зрителят. Сцените с бавноразвиващото се дете пребито и завързано в гората. Птицата принадлежаща на пастора (отлично изигран от Burghart Klaußner) – садистично убита с ножица, и положена върху бюрото във формата на кръст.

Шокиращите наказания при всеки признак на сексуално пробуждане. Побоите при съмнения за мастурбация и завързването за леглото на Мартин. Моралистични проповеди претъпкани със суеверни глупости и лъжи, които причиняват болезнени рани и смърт. Бялата панделка, която Клара и Мартин трябва да носят в продължение на седмици, в знак на наказание за тяхната греховност и проклятие пред цялото село.

Насилието влече надолу в безкрайно тресавище и ражда още унижения и душевни убийства, последвани от по-страшно насилие.

Финалната сцена, в която цялото село се събира в църквата на служба, приветстващо старта на Първата световна война е потресаваща като моментна фотосветкавица от бъдещето. Където тези “людоеди“ след време ще се превърнат в главни герои, развяващи знамето на нацисткото варварство.

Михаел Ханеке е перфекционист, изграждащ произведенията си с тежка, философска старомодност, лишена от биещ се в гърдите се авангард. В този смисъл той е класик. Какъвто в литературата е Достоевски например.  С класическа лекота той пресъздава слепотата на нашето общество. Общество, което не осъзнава своя непосредствен колапс и опасност от бъдещо изличаване. Няма зрение за своя личен, исторически момент.

The White Ribbon е носител над 80 награди и номинации, между които две номинации за Оскар, 4 в Кан, включая и Palme d’Or, German Film Awards, Давид на Донатело, San Sebastián International Film Festival, Торонто и др.

Препоръчвам с житна немска водка.

Касиел Ноа Ашер