Ревю

В „Конгресът” на Ари Фолман киното е най-прекият път към упадъка


The Congress (2013)

Режисьор: Ari Folman
Сценаристи: Stanislaw Lem (novel), Ari Folman (adaptation)
Участват: Robin Wright, Harvey Keitel, Jon Hamm

Обичам, когато един филм ме предизвиква. Има истории, които са разказани просто и минималистично, красиво тананикане в тишината. Има истории, които амбициозно се разгръщат в цели симфонии. Конгресът е полифоничен филм, многопластов, който те предизвиква с всяко следващо гледане още повече да се ровиш и откриваш. Филмът има и солидната подкрепа на един велик мислител, футуролог и писател – Станислав Лем и неговият роман Конгрес по футурология, което уплътнява до голяма степен идейно филма. Кое е истинско и кое илюзия? Къде започва и къде свършва фикцията? Колко е реален светът, в който живеем и как се стигна дотам, да изгубим границите? И дали точно киното не подменя реалността?

Това се пита израелският режисьор Ари Фолман (режисьор и на анимацията Валс с Башир, номиниран за Оскар през 2008 г. за най-добър чуждоезичен филм) и отново използва анимацията като напълно равностойно изразно средство, за да очертае едно дисутопично бъдеще и да отправи предупреждение.

 

Филмът започва дръзко, показвайки ни Робин Райт (играе себе си) като актриса със западаща кариера, отдадена на децата си, и по-специално на сина си Арън, страдащ от прогресивно заболяване. Нейният агент Ал (в ролята Харви Кайтел) я среща с шефа на фиктивната Мирамаунт (игра на думи между Мирамакс и Парамаунт, „студио над студиата”), който й предлага последен шанс, последен договор, последна роля. Сделката е направо по Фауст – в замяна на вечната младост (възходяща актьорска кариера+пари) тя трябва да продаде душата си (есенцията на таланта си). Тя прави своя избор като майка – все по-трудно й е да се справя със сина си и разходите покрай лечението (в ролята на лекаря чудесна роля на Пол Джиамати) и в тъжните й сини очи прозира невероятна умора от тази изтощителна игра – актьорската й кариера.

2.

В разговора й с агента й и с шефа на студиото Джеф (в ролята Дани Хюстън) ясно е очертана гротеската, която днес е Холивуд. Калейдоскоп от лица, с които се разпореждат имидж мейкъри, продуценти, агенти, публиката дори не е спомената като фактор. И ако си мислим, че за това ще се разказва филмът – дълбоко се лъжем. Това е само началото на това така сложно изградено произведение.

Сцената, в която вземат семпъла, сканират Робин Райт, е потресаващо красива и тъжна. Оголената същност човешка, нашите емоции, драмите, залегнали в ключовите мигове на живота ни, всичко, което сме – влиза в код, чип, машина. То бива отнето, каталогизирано и чудовищно омаловажено. Бъдещето на киното?! Твърде възможно!

В тази първа част диалозите ни водят до идеята, че Холивуд продава илюзията за нас самите, превръщайки киното и актьорите в продукт, който си купуваме, и изборите, които си мислим, че правим – избираме филми, харесваме актьори, до голяма степен са детерминирани и детерминират нас самите. Така се създава един копнеж, глад неудоволетворим – да излезеш от кожата си, да бъдеш някой друг, да да те няма за малко. Но ако по принцип клишето „киното е най-красивата илюзия” слага носталгичната усмивка на едно почти романтично бягство от реалността, то в този филм клишето води към разрухата. Защото в следващата част филмът поема в съвсем друга посока.

След 20 години Робин е поканена на Футурологичния конгрес на вече конгломерата Мирамаунт, на който ще се промотира някакъв последен продукт на компанията и тя ще поднови същия онзи фаустовски договор. Реалността обаче е коренно различна – тя вече е анимирана, границите са прекрачени.

3.

И тук филмът навлиза в същината на идеите си. Той ни прехвърля в ситуацията, в която бягството не само е буквално – в анимираната реалност на град Абрахама, но и съвсем достъпен и желан лайфстайл, едно ясно очертано бъдеще. Илюзията, която си купуваме от киното и, бих добавила, от изкуството изобщо, копнежът да бъдеш някой друг за малко, става реалност. Започва се от филмите, от култа към актьорите, това потъване в чуждия образ и съпреживяване ( да не забравяме, че точно постигането на емпатия е най-основният добродетел на повечето добри филми), но границите са прекрачени с едно вдишване на тайнствената субстаниця, чрез която се преминава от единия в другия свят. Герои и символи на поп културата, религията, политиката стават нашите аватари в един идеален свят, без омраза и без его, защото зад тези образи не се крият и реални хора, които да ги притежават. Съвършенството добива лъжлива форма, безтегловност, при която всяка опора е загубена, дори собственото съзнание:

4.

„Does that make sense, or is this just in my mind? …Ultimately everything makes sense and everything is in our mind“

Има момент, когато Конгресът губи малко от фокуса си, халюцинациите и илюзиите, символиката, това малко разсейва зрителя, но това според мен има своята цел и не го намирам никак като слабост, защото и се връзва с идеите на филма, и извежда финала на филма.

Движеща сила в целия филм е майчината любов на Райт, загрижеността и инстинктът й да защити детето си. След премеждията в хотела на конгреса, Робин започва дълго пътуване в търсене на изчезналия си син. Разминаването между реално и излюзия, между фикция и действителност разсейва нас, но не и Робин – тя прави избор между любовта към мъжа (обесебения в добрия смисъл от нея аниматор Дилън, в ролята – Джон Хам) и любовта към сина си. Тя прекрачва отново доброволно границите в търсенето на изгубеното си дете – вече почти оглушал и ослепял млад мъж.

Към края на филма оставам дълбоко удовлетворена, защото той постигна целта си и идеите му съвпадат с моите. Фолман оправя предупреждение, но и съм спокойна за бъдещето, въпреки налудничавите тонове, сюрреализма и фикцията, които очевидно ще го изграждат. Видях как все пак остана нещо, което да ни държи фокусирани в тази вакханалия – семейната отдаденост и любов, сплотеността ни и способността да даряваме грижа на най-близките си. Показателно е и как се разви живота на дъщеря й.

Финалният избор, който направи Робин, своеобразното бягство, чиято посока тя не знаеше, я доведе то това, което искаше и това е огромната позитивна удивителна на Конгресът.

Откроявам Робин Райт – играта й изнася целия филм. Дори анимираната й версия е повече от силно присъствие на екрана. Като актриса (към момента на Конгресът тя снима сериала Къща от карти, където прави запомняща се роля) поема и известен риск с тази роля и осъзнава тежестта й, като приема да играе себе си в такава позиция – сатира на Холивуд, към който тя самата принадлежи. А там тя самата имаше бурна съдба. Това сякаш прави изпълнението повече от достоверно, тя буквално и всякак играе себе си.

"The Congress"

Анимацията е другото, което отличава филма от всичко, което съм гледала досега. Лош ЛСД трип, оргия от звуци, отвъд въображението и намеци от Жълтата подводница на Бийтълс. Това смесено с онази забележително силно социална анимация от Валс с Башир – подчертано реалистична за Райт, безумно гротескна за аватарите, които се разхождат около нея и нежна и мечтателна в лиричните моменти.

Много пластове има в този филм, много символи и много препратки. Определено не е филм за едно гледане. Великолепните интертекстуални и поп културни препратки бяха истинска наслада. На Конгресът четеш книги като 1984 или Голият обяд, гледаш други филми като Бразилия, Играчът на Олтман, Симон. Има богати и сложни метафори – хвърчилото, сценаристите в сейфа. Образите от поп културата са също витални и развити.

Конгресът е мощно предупреждение, макар да предлага надежда. За творците – накъде е тръгнала комерсиализацията и диктатурата от страна на нетворческите елементи в изкуството, цялата тази игра, която вече играем може да поеме в недобра за тях посока и дори същината на творчеството е застрашена. Че може да послужат за пропаганда и политически цели, не по убеждения, а заради безволевото им поведение – сцената, в която се споменават Буш баща и син. За всички нас – да не губим фокус и да не се поддаваме на вметнати ни копнежи, да не допускаме изкуството да сменя границите между истинското, важното и фикцията, второстепенното и да внимаваме когато обръщаме местата им, както правят с нас най-добрите произведения на изкуството. И да не забравяме след като излезем от киносалона да се върнем в нашата реалност, където са хората, а не образите от екрана.

Не смятам, че гледам филмите си случайно. След като гледах скоро Her, последва този. Информационната ни пренаситеност от образи, ненужни факти и манипулации на много нива ни карат все повече да се отдръпваме навътре, където илюзиите оживяват, копнежите са достижими и ние сме по-истински от там, където присъстваме физически. Тази подмяна не бива да се осъществи.

 

Цвети Цанева