Ревю

„Умберто Д“ на Де Сика и сивият следвоенен неореализъм в Италия


Umberto D. (1952)

Режисьор: Vittorio De Sica
Сценаристи: Cesare Zavattini
Участват: Carlo Battisti, Maria Pia Casilio, Lina Gennari

2009 година беше изключително важна за оформянето ми като киноман. Тогава прекрачих окончателно границата и промених личните си представи и ценности относно киноиндустрията, тогава записах цял куп DVD-та с класики, повечето от които изгледах на един дъх, но един филм остана настрана…
Ето че днес дойде и неговото време след толкова години отлагане – Умберто Д на големия италиански майстор Виторио Де Сика. Бих казал, че съм очарован и съм доволен, че успях да запазя тази класика за наши дни и да й се насладя.

Не съм гледал много филми на Виторио Де Сика, даже по спомени може би единствено Крадци на велосипеди (Ladri di biciclette)  бях гледал, но и двата филма са must see. Това е едно перфектно социално кино, в което емоционалност и сурова реалност вървят ръка за ръка. Умберто Д (Umberto D) е наистина тежък, раздирателен филм, който оставя буца в гърлото и те кара да съпреживяваш, гледайки (емоциите ескалират най-вече към самия край, който е същинска магия).
Това е тъжна история за едно страдащо общество, което плаща чуждите дългове – резултат от бича на лудостта, наречена война. Не знаем много за героя Умберто, той е сборен образ на малкия човек, фамилията му е само инициал – това може да е всеки един човек. Останал самотен, в самия си жизнен залез, той намира своята утеха в един приятел, малко куче, което единствено в целия свят показва някаква истинска любов и привързаност. Само то успява да му донесе усмивка, макар и горчива, на отруденото старческо лице. И може би това да е просто инстинкт, но тази обич е много по-силна от силната гротеска, която представлява пост-военното общество. Където недоимъкът и битката за оцеляване кара хората да губят своите чувства и човещина.

За мен най-силната сцена определено е тази, в която Умберто прибира кученцето от приюта, малко може да се каже за нея, наистина могъщо кино, въздействащо и човешко… В една друга сцена Умберто търси своят подслон в обществената болница. Там местен тарикат му предлага да вземе броеница от сестрата, за да увеличат престоя му и да може да спечели време и да плати наема си. Умберто е поставен пред морален избор.

Този филм е точно като една броеница, доста стара и очукана, но запазила красотата си, а топчетата й са тези невероятни топли и понякога тъжни моменти, които изпълват дните ни с цвят, докато всичко останало е просто една сива реалност…

Завършвам с клише: Чудовищно кино, гледайте смело!

Радослав Тодоров