Ревю

Ехото на „студената война“ кънти в новият филм на Спилбърг


The Bridge of Spies (2015)

Режисьор: Steven Spielberg
Сценаристи: Matt Charman, Ethan Coen
Участват: Tom Hanks, Mark Rylance, Alan Alda

В студените вече декемврийски дни, сърцето на всеки един самотен киноман се отоплява от богатият киноафиш, в който най-очакваните за годината филми правят своят дебют и започват своята голяма битка за големите награди през месец март. Винаги, когато започва този така наречен сезон на наградите, чакаме обичайните заподозрени да ни предоставят поредната си творба, с която да добавят пореден трофей в богатото си наследство или дори да намерят нова ниша в кариерният си път и в най-лошият случай да получат словесен пердах от гилдията на критиците и техните, понякога изкуствено завишени критерии.  Когато говорим за Стивън Спилбърг, винаги всеки негов филм се превръща в очаквано събитие. Въпреки критиките, Спилбърг е и винаги ще остане един от доайените на световното кино и, макар че много често творчеството му бива принизявано до такава степен, че се твърди, че използва един типичен и утвърден вече контур, и че той действа по правилният и дори политически коректен модел, без излишни рискове и с безвкусна сантименталност. Въпреки това аз уважавам Спилбърг, защото ни е дал някои от най-великите заглавия през последните 40 години и може да разкаже една история повече от добре.

С новият си проект Стивън Спилбърг се връща към своите корени. По моето скромно мнение това е най-изпипаният му и завършен филм от 10 години насам – когато излиза могъщият Мюнхен. За този проект Спилбърг събира един наистина невероятен екип – братята Коен пишат сценария, а брилянтната кинематография е дело на визуалният маестро Януш Камински. В духа на днешните размирни и бурни времена, сюжетът ни пренася в периода на „Студената война“, в самият разгар на вечният конфликт – САЩ–Русия. Време, в което параноята царува, страхът от непознатото успява да се провре като змия в храст сред обществото.  Време, в което цялото земно кълбо вече се е превърнало в една зловеща шахматна дъска, на която титаните наречени Изток и Запад правят лукави ходове, всеки от който е потенциален Шах…, който може да доведе до един голям и разтърсващ световен Мат.  Въпреки заглавието на филма,  Мостът на шпионите не е чисто шпионски филм, той е изцяло политически и успява безпристрастно да разкаже небезизвестната история за свалянето на американският самолет U2 над съветска територия и последвалите бурни  политически събития. Първите 10 минути успяват нетипично за Спилбърговото творчество да ни предоставят една семпло, тихо и реалистично интро, в което сякаш витае духа на класически седемдесетарски трилъри като Френската връзка, Трите дни на Кондора, Чакалът и Маратонецът. Запознаваме се с руският шпионин Рудолф Абел, изигран превъзходно от сравнително неизвестният в голямото кино, но оставил своята диря в театъра Марк Райлънс и неговото безкомпромисно залавяне от спецслужбите, както и последвалите бурни събития. Длъжни сме да отделим внимание на Райлънс, защото това е НЕГОВИЯТ филм и той блести над всички останали, макар че ролята му е подържаща и има по-малко от половин час екранно време. Това прави превъплъщението му още по-запомнящо се, най-вече заради заради завършеността на ролята му, без изправящи косите речи, без излишна емоция. Рудолф Абел е типичният малък човек, пешка в глобалната шахматна дъска, която обаче може да обърне целият ход на политическата игра.  Рядко може да се усети толкова силно присъствие на екрана и определено Райлънс ще е от фаворитите за наградите тази пролет. Агентът Рудолф Абел е човек, напълно отдаден на своята мисия, един истински войник на родната кауза и, въпреки че го грози смъртна опасност не го показва по никакъв начин. Дори в най-напечените ситуации, когато героят на Ханкс – адвоката, който го защитава го пита „Не си ли нервен?“ – Абел отговаря безкомпромистно – „Това ще промени ли нещата?“. Тази малка реплика, е повторена няколко пъти през целият филм, но поставя силен акцент върху персонажа и стремежа да защити своите вярвания и цели. Персонажът притежаа тиха харизма и има извънредна тежест върху сюжета, което го прави и highlight-а в този подреден и фактически изряден филм, превръщайки го и в най-симпатичният. Фактът че Райлънс успява да превърне от руски агент, който определено не е невинен, най-позитивният персонаж в американска продукция – говори достатъчно. Въпреки политическата насоченост, главната тематика в този филм е личностният хуманен фактор в тези времена на надмощие. В период в който Абел се превръща в агне, което ще бъде превърнато в жертвено, заради политическите интереси, неговият адвокат Джеймс Донован използва целият си професионализъм и отдаденост към Темида, да превърне в наглед вече опороченият процес – справедлив, рискувайки собствената си репутация.  Докато обществото вижда в Абел злият агент, чиято цел е да разклати държавната сигурност, Донован вижда в Абел човекът с кауза, добрият войник, който заслужава честен и необруган процес. Химията на Райлънс и Ханкс в Мостът на шпионите е впечатляваща.   Дори главният герой – Том Ханкс, който е актъор – институция не разтяга до край своят най-добър потенциал, което е умишлено, защото  за този филм това не е нужно, той си свършва перфектно работата – да бъде носител на хуманният фактор. Ролята му е отражение на типичната роля на Том Ханкс, която виждаме в киното. Той е моралният човек, човекът на реда, човекът на правилата, човекът – войн на неписаният хуманитарен кодекс. Но въпреки това Донован не е динамото на историята, събитията около него я движат, което е много важно, когато се прави исторически филм, който парадира с акуратност. Това, което ми направи впечатления във филма е, че до голяма степен той е неутрален, да Ханкс е сборен образ на американският идеализъм и справедливост, да бяха показани някои сцени на зверства в източният блок, но според мен не беше спестено нищо, както на руският, така и на американският контингент. Сцените с бясната тълпа, която настоява за справедливост чрез обесването на Рудолф, до голяма степен успява да ни върне в съдебните вълнения след „процесът“ в Да убиеш присмехулник. Филмът успява да подържа баланс,а това е важно днес (намигане към Американски Снайпер), той успява да говори чрез събитията, които виждаме, не чрез „проповядване“ на идеали, въпреки че на моменти успяват да се прокарат някои нотки на прочутата хронична сантименталност на Спилбърг, най-вече чрез думи изречени от героят на Ханкс, те биват потушени от някои отрезвяващи сцени, автори на които вярвам са братята Коен. Важно е, че този филм успява да се подържа неутрализъм. Аз лично останах доволен, като зрител от възможността сам да избереш своята гледна точка, много често киното не ти дава такава възможност и единственият ти шанс, който остава е да намразиш филма.  Хареса ми и това, че в на пръв оглед сериозният, отчасти сух и изпълнен с респективна терминология и фактология сценарии, успяваше да се провре и човешкият елемент, дали чрез тихите, но емоционални сцени с Ханкс и Райлънс, дали чрез дозата горчив хумор или чрез емоционалната история за „Изправеният човек“ която Рудолф разказва на Донован, докато гледа терзанията му. Балансът е постигнат.

Очакванията ни реално биват надхвърлени. Мостът на шпионите не е шедъовър, но е правилно направен филм. Една история за глобален конфликт на интереси, в която до голяма степен хуманизмът успява да надделее, доказвайки, че надежда за нашият свят въпреки всичко все още съществува.

Радослав Тодоров