Ревю

„Spotlight“ е триумф на разследващата журналистика


Spotlight (2015)

Режисьор: Tom McCarthy
Сценаристи: Josh Singer, Tom McCarthy
Участват: Mark Ruffalo, Michael Keaton, Rachel McAdams

Spotlight е интелигентен и завършен филм, в който обективността и прецизността към детайла са издигнати на пиедестал. Сюжетът е оформен прецизно, плавно и внимателно, разчитайки на интелигентноста на аудиторията. Нито за момент филмът не си позволява да манипулира мнението на зрителя допълнително, да го учи, да хиперболизира истината, отдавайки неимоверно много респект към зрителите. До голяма степен творбата на режисъорът Том МакКарти върви в едни умерени реалистични граници, които в основни периоди се доближават плътно до документалистика. На пръв поглед филма като че ли не получава този драматичен шоков удар, на който ставаме свидетел в почти всеки голям филм през последните години. Но това не е важно, филмът е достоверен и максимално близо до източника на историята, което е изключително важно за подобен филм. Ако мога да изтъкна нещо, това е наистина брилянтният каст, който събира някои от най-изтъкнатите актъори на новият век − прероденият Майкъл Кийтън, който след този филм вече е официално добива авторитета и присъствието на истинска легенда, Марк Ръфало, който прави поредната си много голяма роля, страхотните Лив Шрайбър, Стенли Тучи и Били Кръдъп, които са мечта за всеки подържащ cast и естествено не на последно място Рейчъл МакАдамс. Всеки един актъор е на мястото си и се изпълнява прецизно ролята си, като „перфектно изваяно парче от римска мозайка“. Това прави от Spotlight най-емблематичния филм за разследваща журналистика от класиката на Алън Пакула All The President’s Men насам.

Сюжетът ни запознава с екип разследващи журналисти на име „Spotlight“ пишещи за бостънският вестник „Бостън Глоуб“ и тяхното разследване проведено през 2001 година, в което разобличават дълогодишни серии от случаи на педофилия сред духовни лица в Бостън и умишленото „измитане на провиненията под килима“ от църквата. Иронично или не чак толкова, разследването се провежда в дните, в които САЩ е изправен пред най-голямата катастрофа в модерната си история – 11 септември, 2001 година, дни, в които обществото трябва да е единно и църквата трябва да е мястото, което да обединява и помага на обществото. Филмът е прожурналистически, което ще рече, че е филм за положителната страна, за мощта на разследващата журналистика и затова как когато тя е неутрална и социално адаптирана може да накара обществото да прогледне и да се пребори с някои от най-големите си демони, чието съществуване се премълчава. Това беше крайно необходимо, защото освен филми, като Nightcrawler, които критикуват и разкриват тъмните кътчета от журналистическата професия, са необходими филми, които да покажат истинската сила на журналистиката. Трябва да има баланс в киното, не само критичност, не само размахване на пръсти, но и достоверност, подплатена с фактология. Църквата е представена, като една изопачена и изгубила същина и духовност институция, която вместо да служи за място, в която да преоткриеш надеждата, за място за упование на слабите и бедните, на изпадналите в немилост се е превърнала в благоприятна среда за похот и психологически терор, морално разложение и поквара, използвайки човешкият страх и най-важното срамът, като „застраховка“. Бостън, навярно знаете, е изключително религиозна диаспора заселена предимно с ирландско население от католици и точно затова точно по тези географски ширини Църквата е добила „недосегаем“ статус. Причината за това е, че години наред тя е била костният мозък на обществото, който обаче е „инфектиран“ отвътре. Ракът трябва да бъде излекува преди да е отровил целият организъм. Проблемът трябва да се реши, без никакъв компромис. Журналистиката е инструментът за това. Филмът успява да използва тази нейна „мощ“ – преборвайки общественото ембарго, което „духовната мафия“ е наложила върху обществото, като главен мотив за журналистическият екип да проведат своето най-важно разследване. Главният катализатор за това е героят на Лив Шрайбър, който е и новият главен редактор на „Бостън Глоуб“. Той е журналистически номад, религиозно неутрален − евреин, човек, който не се страхува да мисли критично и да търси правилната ниша, именно той е човекът, който извежда проблемът с „педофилията“. Този проблем е бил разглеждан и преди във вестника, но само в единични ситуации, които са утихвали бързо, след чужда намеса. Като че ли самото общество не иска да разкрие истината, хората знаят за нея, но всеки премълчава. Срамът е главният фактор, който кара обществото да сложи кепенците. Църквата е подкрепяна от редица други институции като съда и градската управа, тази грозна социална симбиоза на властта − създава едно страхливо и плахо общество, което е загубило вярата на силата на своят глас. Именно затова журналистите от „Spotlight“ са истинските герои, защото се изправят срещу системата и умело дриблират всички трудности и пречки за да се преборят с един наболял социален проблем.

Филмът е динамичен за жанра, харесах го повече от All The President’s Men, който е прекалено муден за моят вкус. Spotlight е изключително реалистичен и достоверен, не си позволява да манипулира, уважава зрителя, дава му почва, в която да засади своите мисловни семена, това е изключително важно в този тип кино. В основни периоди, лентата стъпва на една „строго документална“ основа. Героите не са хиперболизирани излишно, те не са представени, като „свръхсъщества“, а като набор сериозни професионалисти. Няма възвеличаване на техните усилия, не са спестени и личностните им недостатъци, те са хора − истинският живот е отразен огледално. Всеки актъор блести в своята роля, защото покрива перфектно предназначеноста си. До голяма степен филмът се концентрира върху разследването, като персонажите се „ошлайфват“ пред нас, израстват и добиват форма, не стъпват на „предварително изграждане“ или „образ“, който е добавен изкуствено. Но въпреки строгият тон и натурализмът, емоционалност не липсва. Журналистите са част от това общество, някои от тях са били потърпевши от тези „зверства“, други просто не могат да седят безучастни. Те следват доста плътно тяхната мисия, не създават почти допълнителна драма около себе си, нямат какво да загубят, но могат да спечелят обществото. Марк Ръфало е наистина брутален актъор. Словесната размяна с героят на Кийтън в самият край на лентата е брилянтна сплав от емоция, отдаденост и драматизъм. Всяка една негова сцена е брилянтна, като за момент, можеш да го оприличиш за дейстивтелен персонаж или натуршчик, всяко едно негово действие завършено, изпипано, с допълнителна брилянтност в статичноста му. Пълно себеотдаване. Майкъл Кийтън след брилянтното си завръщане в Birdman показва изключителна зрялост и актъорски авторитет, радвам се, че успя да възроди кариерата си. Рейчъл МакАдамс израства все повече и повече. Един от най-мощните assemble cast-ове, които ще видите тази година. Историята е богата на фактология. Всяко едно интервю, разпит, признание и конфликт в този филм, разказва една малка персонална история, всички тези малки истории превръщат сюжета в едно хомогенно цяло, давайки и допълнителни измерения, допълнителна комплексност. Потрепервам още след думите на Стенли Тучи, който е и най-симпатичният персонаж в този филм, герой, който е изпитал „репресията“ и липсата на гласност наложена от системата: „Те владеят всичко„… Или сцената, в която приятелят на главният редактор на вестника подчертава всички имена от списъците на журналистите, след като е успял да победи вътрешната си несигурност и преглътнал срама. Това са силни моменти, които въпреки че на пръв поглед носят едно усещане за безнадеждност и тревожност, всъщност са предвестниците на промяната в обществото. Всяко едно действие, което престава да е навик, е признак на промяна. Това е и главното динамо на Spotlight. Финалът е доста антиклиматичен, но звъненето на телефоните, е като една ода на радоста за нашите герои. Това е гласът на събуждането, това е отхвърлянето на срамът и страхът.

Жесток филм, който оглавява личната ми класация за 2015 година до този момент. Силно ви го препоръчвам, защото това е едно наистина завършено и изпипано кино. Ще останете доволни, ако сте фенове на бавните и методични филми, които огледално отразяват същинският живот.

Радослав Тодоров