„…S.O.S… Help me….“

Уважаеми дами и господа, любители на кино-изкуството, тази вечер ще пиша за едно от най-тежките филмови изживявания, до които моята, прокисната от „Загорка ретро: Непастъоризирано“, натура се домогна през последните няколко години. Един доста неизвестен филм, за който бях чувал само легенди, но не бях посмял да го гледам, защото знаех, че ще трябва достатъчно психическа подготовка и духовна самодисциплина до достигането му на дневен ред. Е, този злощастен ден дойде.

Johnny Got His Gun е силно експериментален филм, който има своята откровена мисия да критикува жестоко, без никакви задръжки, без абсолютно никакво намерение да спестява най-тежките човешки емоции, абсурда, наречен война. Имаше една гениална мисъл в този филм, която имам всякакво и абсолютно умишлено намерение да извадя: „Човек живее в сън… През нощта сънят контролира него, през деня той контролира съня“, това не звучи като много, но когато е изречено от проекция на съзнанието на един човешки остатък, който някога е бил младеж в абсолютно здраве, мобилизиран в армията и пожертван по най-баламският начин. Когато е в образа на месията – Исус Христос, и изиграно от *кхъм* *кхъм* „СКАПАНАТА Ш*БАНА ЛЕГЕНДА НА XX ВЕК – ДОНАЛД СЪДЪРЛАНД„, тогава слушаш.

Филмът не е за всеки, защото определено сцените са доста тежки и могат да доведат до нечие алкохолизиране, но пък хората с тежка и непоклатима психика и страст към неконвенционалното и различното ще го оценят със сигурност, а знам, че тук такива хора виреят и не са малко. Режисъорът Dalton Trumbo, чието име за първи път чувам, ни отвежда директно в тъмния свят на човешкото подсъзнание и успява да го копира на лентата по най-успешния и въздействащ начин, който може да съществува. Започваме да чувстваме и да се влияем от възприятията на Johnny или от това, което е останало от него. Неговите видения не са спомени от миналото, те са едно психологическа проекция на изживяното от него, и все пак, въпреки тежестта им, са лек полъх в сравнение с жестокото битие, което му предстои… Във всяка една сцена Тръмбо директно плюе по войната, по структурата на обществото ни, по жертването на младите хора, по безкористността на безумието наречено „демокрация“ и не се срамува. Филмът не е шедъовър, не ме разбирайте, кинематографично е посредствен дори и актъорската игра не е нищо особено освен тройката Timothy Bottoms (който ми напомни за феноменалната си роля в гига-класиката на Питър Богданович – The Last Picture Show (излезли са през една година впрочем), Jason Robards (който изиграва изключително трудната роля на потиснат от живота баща, чийто брутално реалистичен мироглед променя живота на невръстното момче) и естествено Доналд Съдърланд (който е Исус Христос), но неговият смисъл и структура са гениални. Историята не е вдъхновяващ епос за силата на човешкият характер като „Скафандърът и пеперудата“ или „My Left Foot„, историята е една гротеска на гнусния ред, който разбива човешкият живот. Краят те кара да се чувстваш се едно си глътнал мандарина и ти е застанала по средата на гърлото и се мъчиш с тъп предмет да я вкараш надолу но не можеш.. и не можеш… и не можеш… И самотата… Тя е единственият сигурен приятел на човека и тя го изпраща в гроба.

Не смятам да пиша повече, продължавам с бирата и естествено с първите приключения на Том Рипли във Вим Вендерската мръсна история наречена The American Friend

Радослав Илиев Тодоров