Ревю

Раждането на експлоатацията в киното – явлението Freaks


Freaks (1932)

Режисьор: Tod Browning
Сценаристи: Clarence Aaron ‘Tod’ Robbins (suggested by story: „Spurs“) (as Tod Robbins)
Участват: Wallace Ford, Leila Hyams, Olga Baclanova

„We accept her, we accept her. One of us, one of us. Gooba-gobble, gooba-gobble“

Не се опитваме да Ви мамим, Дами и Господа, казахме Ви че имаме живи, дишащи чудовища.. Вие им се смеехте, вие им се подигравахте…“ – с тези встъпителни думи режисъорът Тод Браунинг ни посреща ведро в един от най-скандалните и одумвани филми в човешката кино-история Freaks. Заглавие, което е основоположник на експлоатацията в самият хорър жанр – начало на една жанрова колаборация, която освен да смразява зрителите, успява да провокира мисловната дейност и яхва вълната на емоцията. И докато Freaks е оцелял през времето и се е превърнал в заглавие, „икона“, герб, то неговото излизане разказва една доста дълга драматична и опостушаваща репутация и кариери история, чието филмиране и поставяне на картата е по-интересно дори и от самият филм. За всичко това трябва да благодарим искрено на Тод Браунинг – един от бащите, основоположниците на съвременният хорър филм, иноватор на провокацията и използването й като изкусен киноинструмент, човек, който рискува много, губи още повече: собствената си кариера в името на изкуството. Какво прави Freaks толкова впечатляващ за времето си филм – той е натурален, той не е изкуствен, той не е фантастика, той не е приказка, той е извезан и изкусно скроен от конците на реалноста използвайки най-истеричният набор от натуршчици, в историята на световното кино. Нека поговорим малко за историята на легендата Тод Браунинг и неговото уродливо отроче, което успя да промени жанра и да вдъхне конска доза контроверсиалност, мозъчен тръст и шоков удар на цяла една индустрия.

Да започнем с няколко думи за геният Тод Браунинг, режисъорът на световната класика Дракула с вечният Бела Лугоши, и неговата битка да създаде своят най-желан, най-искрен, най-скандален и най-рисков проект с гръмкото заглавие Изроди. Израстнал в скромна среда, бележитият режисъор се озовава на крехката възраст от 16 години в пътуващ цирк и се сблъсква с персонажите от Freaks – десетилетия преди заснемането му. Впечатление му прави задружността на тези хора, считани за чудовища, зачеркнати от обществото, те служат за присмех, подигравка и евтино зрелище, но всъщност те са истински хора с истински златни души, които създават едно на пръв поглед абсурдно, но доста добре функциониращо живо истинско общество. Този период в живота се запечатва в съзнанието на младежа и години по-късно той се зарича да материализира живота на тези хора на филмова лента, без грим, без огледала, без евтини ефекти. Това създава киноизчадието Freaks – години по-късно, когато Браунинг е изградил своето име. След като създава своят магнум опус – Дракула – кариерата му е на върха, той рискува всичко за да успее да превърне този свой блян в истина, след като Метро Голдин Майър му предлага да екранизира Арсен Люпен, Браунинг отказва и държи на своето (няколко години по-рано той убеждава MGM да закупят правата на краткият разказ Шпори на Тод Робинс). Може би добра услуга му прави, това че Тод Браунинг работи в един доста интересен период от Холивуд наречен „the pre-code“ периода – това е буферен период в киното, който настъпва през първите няколко години от навлизането на киното с звук, когато все още грабливите нокти на цензурата не са се вкопчили отровно в неговата финна плът. По това време филмите си позволят доста по-големи волности като насилие, сексуално съдържание, профанизъм, употреба на алкохолни вещества, все неща, които са тема табу най-вече в Златната ера на Холивуд.

Freaks коства много на Браунинг и той така и не може да възвърне старият блясък на кариерата си, която дерайлира безвъзратно, превръщайки го в един от най-мразените хора в Холивуд. Филмът е същинско бедствие, което всява ужас, погнуса и шок сред слисаните зрители. Оригиналната версия е унищожена и така не успява да стигне до наши дни, но се носят легенди за нея, които като че ли са добили повече култов статус отколкото да седят солидно на някаква по-адекватна аргументативна основа, но все пак съществуват. Сюжетът на Freaks е ясен на всички от самото заглавие, пренасяме се в началото на XX век и проследяваме съдбата на един пътуващ цирк и най-вече неговите „обитатели“, всички от които притежават недъзи, малоформации и визия, която ги заклеймява от обществото, превръща ги в чужди тела, които са изхвърлени, „недопуснати“ от нормалните и единственият им шанс да успеят да оцелеят в него е да бъдат просто една атракция. Точно тези чужди тела, събрани под един покрив, тези ужасяващи „уроди“, „изчадия“, „изроди“ и „чудовища“ съумяват да създадат собствено общество, собствена минимална диаспора живеещи и следващи собствен кодекс. Филмът е многопластов, което значи, че освен главната сюжетна линия, която проследява аферата между акробатката Клеопатра и главатарят на тайфата мъникът Ханс, проследява още няколко странични истории, които се стремят да ни предоставят тези изроди като нормални хора със собствен живот, собствени чувства. Сред „изродите“, които виждаме на екрана има огромна бройка натуршчици, а именно членове на истински циркови трупи, карнавални експозиции и сензации. Сред многото, цинично казано, „цветни“ герои са цирковите джуджета (сред които Ханс и неговата любима Фрида), сиамски сестри, хермафродити, брадата дама, хора, болни от анорексия (човекът скелет), хора със закърнели крайници (човекът торс), персонажи, болни от различни генетични заболявания като микроцефалия (като известният sideshow пърформър Шлитци, който става известен с този филм и добива култов статус), синдром на Вирхов-Зекел (момичето птица – Ко-Ко) и много други. Въпреки нестандартната им визия и ЕГН-то на самата лента, персонажите са изпълнени с живот, дълбочина и дори чар. Историята ни представя изродите като задружни, честни и справедливи ЧОВЕШКИ същества, които се борят за насъщният си хляб, а обществото, като болно, мнително, сочещо пръст и намръщено. Истинските изроди, истинските чудовища са отрицателните герои – Клеопатра и Херкулес – носещи епични имена на герои това дуо е символ на човешката поквара. Филмът не е традиционният хорър и не се стреми да ни представи особняците в негативна светлина, а точно обратното, то ни ги представя като едни истински човешки същества.Финалът е доста смразяващ, но по настояване на студиото краят е променен и всичко завършва с хепи енд. Много хора говорят за оригинална версия, която е доста по-брутална и тъмна от тази, която познаваме, но според други киноисторици тя е просто фрагмент на митологията, която върви с аурата на този филм. Филмът се оказва последното по-голямо заглавие на режисъорът Тод Браунинг и той никога не успява да възроди своята кариера, а самото произведение се превръща в едно от най-мразените в историята. Интересен и леко злокобен факт – по време на прожекция бременна жена помята от ужас, докато гледа този смразяващ филм. Въпреки сериозно орязаната версия, филмът получава строго негативни отзиви. Той бива забранен във Великобритания за следващите 30 години и бива унищожен от медии като The Hollywood Reporter и Variety. Години по-късно ореола на този филм е съхранен и неговото послание е успяло да пререже целият негативен воал и е считан за абсолютно задължително и култова класика, която е съумяла да се превърне в основоположник на редица експериментални жанрове. Филмът се възражда окончателно през 60-те, когато се излъчва по редица среднощни прожекции и се превръща в спиритуален символ на възраждането на дързостта в киното – днес Freaks е считан за емблема на контракултурата във филмовото изкуство, появявайки се в творчеството на културни феномени като Франк Запа, Дейвид Бауи, The Ramones, в пародийни епизоди на шоута като South Park и Brickleberry, както и служи за инспирация на легендарни фили като The Elephant Man на Дейвид Линч и American Horror Story. Типичен пример, как времето понякога е фалшив съдник и посланието, дързостта и визията никога не ръждясват.

Гледайте Freaks, само час е, но е абсолютно задължителен за всеки един фен на експлоатацията в киното и нейните корени.

Радослав Тодоров