Ревю

„Рай и ад“ − „античните“ идеали във времена на линеещ морал


High and Low (1963)

Режисьор: Akira Kurosawa
Сценаристи: Hideo Oguni (screenplay), Ryûzô Kikushima (screenplay)
Участват: Toshirô Mifune, Yutaka Sada, Tatsuya Nakadai

Рай и ад на Куросава успява мислено да прекрачи смело времевата си граница, това е филм, надминал своето време, показвайки една по-различна страна на творчеството на Маестро Акира. Адаптиран от Кралски откуп на Ед Макбейн този трилър, събира тримата най-велики актъори на класическото японско кино − Тоширо Мифуне (Седемте самураи), Татцуя Накадай (Харакири) и Такаши Шимура (Икиру) в подържаща роля. Това е десетият филм на Акира Куросава, които гледам, и се различава коренно от досегашните гледани − дори и жанрово − това е трилър с драматични елементи, въпреки че сюжетът се развива в съвремието и засяга актуални проблеми, наблягам на актуални, защото това е филм, които успява да остарее добре, неговата аура съдържа същите древни човешки проблеми, които са характерни и за останалото творчество на Куросава. Филмът представлява един вид спиритуален наследник на по-ранният Кървав трон, ни заменя „епохалната магичност“ на феодална Япония и ни пренася в следвоенна Япония и нейният начинаещо-прогресиращ урбанизъм и по-точно разрастването на града. „Модерната“ Япония в Рай и ад, която ни представя Акира е пълен антипод на магическата страна от останалото му творчество. Градът е започнал да расте, да се превръща във фактор, вдигайки високи бетонни стени, зад които покварата може да намери своята обител. Жаждата към непознатото в една разбита страна успява да се превърне в кърмачка на порока. Именно затова този филм е надминал времето си, защото засяга проблематики, които до този момент не са били изследвани от консервативното кино − наркозависимост, похищение, корпоративни игри и двуличие. Персонажът на Тоширо Мифуне с доста забавното име Кинго Гондо е човек с антични идеали, човек със самурайска чест и достойнство, който, въпреки че е прояждан от лично его, е стъпил силно на прага на честа, в дни, в които легендарните за японската народопсихология чест и доблест са започнали да погиват и залиняват. Те са демоде през 20 век, непознати са за новото общество. Гондо, който притежава голям дял от „Народни обувки“ – най-голямата фабрика за обувки Япония, живее и защитава призванието си − да прави обувки за хората, да залага на качеството, на доверието на клиентите. За него това е честта и доблестта. Тя не е в героичните подвизи, тя е в това да вярваш какво правиш и да обичаш какво правиш и да правиш това нещо правилно. Гондо притежава самурайски идеали. Героят на Мифуне не е с обичайната разрошена самурайска коса, няма ги искрящите доспехи и мечът, облечен е в скъп костюм по западна мода, но е останал погледът на човек на честта, човек, който знае какво иска и не отстъпва пред нищо. След като разбира за пъкленият план на своите колеги от управителният съвет да го изкарат от играта и да отнемат признанието му, Гондо ловко успява да договори преобладаващият пакет акции, което ще го превърне в едноличен собственик… Докато изведнъж злата орис не почуква на вратата. Детето на шофъорът му е отвлечено вместо неговото. Похитителят иска 20 милиона йени, точно колкото струва и мажоритарната собственост на акциите на фирмата му. Гондо застава пред важна дилема − дали да плати на похитителят и да спаси чуждото дете или да потъпче честа си и да продължи своето признание. Естествено, вие може да се досетите какво човек на честта като Гондо решава. Той преглътва собственото си его, за да може да направи най-човешкото, да спаси един детски живот, въпреки че никой не го изисква от него, в този прекалено цивилизован но прекалено дехуманизиран свят, в който битката за надмощие в дивата джунгла е на дневен ред, героят на Мифуне ни показва една малка част от прословутия самурайски алтруизъм.

Филмът е разделен на две части. Първата част ни запознава с Гондо и с неговата съдба, втората част ни запознава с главният злодей, проведеното разследване, и най-вече главният герой за мен − истинската Япония. Изключително любимият ми Татцуя Накадай изиграва детектив Токура, чиято главна цел е да помогне на героят на Мифуне да върне детето. Заедно с неговите колеги, те първоначално не харесват особено Гондо, но постепенно с времето той печели тяхното доверие и те виждат в него един истински мъж на честта. След бурно преследване във влак, парите са връчени. Похитителят пуска детето, Гондо губи всичко, което притежава и обича , но печели обичтта на обществото. Възмутени от грозното поведение и неразбиране от неговите колеги от борда, които умишлено използват трагедията на Гондо и смелата му постъпка за да го отстранят, детективите си поставят за цел да спипат похитителя, и да върнат парите и честта на Гондо. Те са войните на честта на самурайският лидер, които тръгват по-тъмният път, за да спасят честта на своят лидер. Цялата втора част представлява едно разследване, което ни сблъсква с истинската Япония. Виждаме обикновенните хора − боклукчиите, медицинските сестри, работниците по улицата, рибарите, железничарите. Това е пътуване, което ни запознавана с истинската Япония − не митичната Япония станала мечта и идеал за всеки един привърженик на Куросава, ами истинската и автентична Япония. Похитителят е просто отражение на истинските чувства на долната прослойка на обществото. Той е самотен човек – студент по медицина, който вижда какво няма насреща си и какво може да има. Той се храни с човешкото нещастие, за да компенсира собствената си неудолетвореност. Отново се прокрадва този казус за „произхода на Злото“, в който споменах в едно от последните ми ревюта. Злото в този филм възниква заради нямането, заради това, че виждаш, че някой е щастлив, че някой има нещо, което ти нямаш и твоята лична компенсация е да накараш този човек да страда. Това е древното зло в Рай и ад. Древното зло, което виждаме в творчеството на Куросава, въпреки че е скрито зад бетонни стени, въпреки че се прокрадва в мръсни улички, въпреки че вече не носи този митологичен адов ореол от тръни − то съществува, овехтяло, с дрипи на просяк, но по-приспособимо и по-живо от всякога − злото е като хероиновият глад, който виждаме по тъмните улички. То се разпространява светкавичко, чрез човешката апатия. Реално погледнато реална причина за доводите на злодеят в този филм не съществува, тя е просто дело на огромната разлика в социалният строй, възниква изневиделица. В последната сцена в затвора, виждаме Гондо и Такеучи − студентът по медицина един срещу друг. Единият е древен митичен, благороден, другият е неговата пълна противоположност. „Аз съм прост човек, не мога да се анализирам, знаех че зимата ми беше студено в моята съборетина, лятото умирах от жега, гледах твоята прекрасна къща на хълма. Започнах да те мразя„, това са думите на последният преди неговата гибел. За него „отрезвяващата истина“ е най-злият кошмар. Смятам че повече коментари не са необходими. Гледайте този филм. Това е един по-различен, по-реалистичен и дори по-отрезвяващ Куросава. Филм за обществото, филм за това как древните идеали и чувство за чест изчезват в нашето съвремие, докато древното зло просто се адаптира и оцелява по-лесно…

Радослав Тодоров