Ревю

Пробуждането на Азът в сюрреалистичният абсурд наречен „Швейцарското войниче“


Swiss Army Man (2016)

Режисьор: Dan Kwan, Daniel Scheinert
Сценаристи: Dan Kwan, Daniel Scheinert
Участват: Paul Dano, Daniel Radcliffe, Mary Elizabeth Winstead

В дългоочакваната меланхолична експлозия на абсурдът и сюрреализма, наречена Swiss Army Man, чудовищната химия  между младите лъвове Пол Дейно и Дейниъл Радклиф  ескалира, представяйки ни едно иронично, леко гнусно, но за сметка на това изпълнено с енергия пътуване към вътрешното аз. Нека не се лъжем от трейлъра и първоначалният културен шок – The Swiss Army Man е изкусно оформен, стилистично издържан и виртуозен във всяко едно визуално отношение филм, който комбинира свежата нова визия на изключителни млади творци каквито очевидно са режисъорите Дан Куан и Даниъл Шайнърт.  Преминавайки през всичките девет кръга на ада на абсурда, озарен с черен некро-хумор, поетични пръдни, духовити и озаряващи културни вметки, меланхолични музикални малоформации  и откровенни морални деформации – ние ставаме свидетели на единствената правилна промяна, която може да настъпи в едно рационално и здраво човешко същество залиняването на несигурността и въздигането на жизнената енергия, към едно духовно оздравяване. Всичко това опаковано със сюрреалистичен, но стилистично издържан целофан, който дава свежа нова насока в арт-хаус киното, невиждана до този момент. Да, вие няма да намерите алтернатива на The Swiss Army Manзащото подобен филм е прецедент в киното днес и въпреки определено контроверсиалната му аура – оставя своята дълбока следа, давайки ударен и амбициозен старт на тези двама млади режисъори.

Историята ни пренася сред неизвестен самотен остров намиращ се до морето на абсурда, която може да се приеме като метафора, както за безизходното положение на хронично отчаяние, така и за липсата на желание за прогрес и залиняването на житейският вътък. Сред камънаците, изсъхналите плевели, боклуците и другите символи на личностният застой, самотният Ханк, брилянтно изигран от чудовището Пол Дейно, обзет от суицидни мисли, тананикайки си страстоубиваща песнична, решава да сложи край на живота си, покрусен от самотата и безизходността на своето неясно и неопределено битие. В момента, в който е готов да сложи примката за да прекрати своето жалко подобие на животец, вълна изхвърля на брега труп на мъртъв млад мъж – Дейниъл Радклиф, с превъзходна вегетативна роля от която прозира и неговият безмерен талант. Ханк се устремява към брега с надеждата, че самотата може да се окаже скоро просто една химера, но бива отчаян след като разбира, че Мани, както е името на торбата кокали – всъщност е „изтървал козите“ доста отдавна и сега си почива в президентска стая в хотел „При червеите“. Отчаян до мозъка на костите Ханк, чиято чивия е мръднала доста отдавна решава да продължи своето занимание – а именно да се прекрати с финес на стругар с Алцхаймер, когато изведнъж чува спасителната Ода на радостта – а именно остатъчните газове на трупа на Радклиф. Тази музика на промяната, на новото начало ражда едно красиво и достатъчно извратено другарство между двете подвижни карикатури, които карат зрителя да се просълзи от умиление в малките и щастливи моменти, в които не си повръща кротко в кофата до него. Още в първата щура сцена в която Ханк, използва човешкото „джобно ножче“ или „швейцарско ножче“ като джет придвижван от пръдни, измъквайки се от отчаяният и затънтен остров на меланхолията, ние разбираме, че със сигурност сме седнали на едно от главните места на влакче на ужасите, което като че ли е сглобено от остатъчните фантазии на лунатици като Ходоровски, Бунюел, Тери Гилиъм и Пайтъните, Дали и Уей Андерсън. Тази хетерогенна смес от емоция и биполяризъм, наслоен като красива визуална приказка за едно дефункционално, но крайно истинско приятелство, ни пренася през няколко етапа и след като преминем първият в който си повтаряме „какво по-дяволите правя със живота ми?!?“ – стигаме до извода че ние всъщност гледаме нещо наистината свежо, зареждащо с оптимизъм и облагородяващо философската ни натура кинопроизведение.

Освен за духовна и морална подкрепа Ханк използва Мани и доста практично, той използва неговите суперсили на труп за да се измъкне от редица конфузни и прекалено абсурдни, дори и за представяне, ситуации, той е неговият инструмент за спасение – той е неговото човешко швейцарско ножче, откъдето идва и коренът на заглавието на този филм The Swiss Army Man. Много скоро приятелството между депресираният ръб Ханк и кандидат-зомбито Мани се превръща в една истинска бромантична колаборация с леки комедийни елементи, които вадят светлата и оптимистична страна на пост-травматичният трип към съзряването.  Ханк, символ на меланхолията причинена от самотата, асоциалността и отчуждението търси отчаяно своята промяна, докато Мани е труп, той е неподвижен, статичен, не познава живота и трябва да бъде „обучен“ за да могат сетивата в него да бъдат активирани – за да може той да получи своят живот, който никога не е имал. Мани е символ на подтиснатото самочувствие или self-esteem, той е символ на забравената любов към себе си и живота, към почитанието на вътрешният Аз. Естествено, като всяка една красива приказка, тук отново е замесена жена – несподелената любов на Ханк (изиграна от scream queen майсторката Мери Елизабет Уйнстед, която се появява само като мираж за няколко секунди и оставя дълбока диря в младият и подтиснат мъж). Дълбоко депресиран от фактът, че той никога не е имал куража да говори с нея той създава своят малък остров, в който намира обител.  Мани е промяната която настъпва в него.

В алтернативната и абстрактна реалност на острова обаче те е малко по-различно и Мани започва да учи от живота от Ханк – като го интерпретира по собствен, наивно-детски, но пък изключително философски и невинен начин. Всеки един спомен, блян, мечта успява да събуди нещо ново в героят на Радклиф, да го пречупи през различна призма, да му даде една нова здравословна насока, един свеж, като глътка планински въздух (доста лошо сравнение за филм в който пръднята е главна мотивация) нов път.  Дали докато си тананикат красивата мелодийка от Джурасик Парк (един от любимите ми филми, впрочем), дали докато създават един свой собствен изкуствен – но същевременно повече от истински свят или докато разиграват сцени от живота на Ханк – тяхното приятелство, като че ли излязло от водевил или шатра Cirque du Freak всъщност се превръща в нещо наистина светло, мило и човешко.

Самият филм е добър – изпълнява своята цел превъзходно, като моят личен проблем е че губи яснота и мотивация в неговият край – когато комплексната стилистичност започва да дава своят пагубен резултат и се получава един действително не лош – но губещ енергия, защото филма зарежда жестоко, финал. Въпреки това, Swiss Army Man е едно от по-интересните, различни и неортодоксални заглавия за яловата и скучновата филмова 2016 година.  Много рядко виждаме такова изкусно боравене с експлоатация, карикатурност, гротеска и контоверсиалност стривайки тези действително рискови елементи в боички на палитри рисувайки един визуален шедъовър. Да, най-силната страна на Swiss Army Man е неговата визуална аура, неговата тоалетна поетичност. За мен лично е страхотно да можеш да работиш в подобна материя и да успяваш да сглобяваш толкова умело и толкова завършено един наистина визуален пир. Определено препоръчвам The Swiss Army Man на всички, които обичат различният арт-хаус и ексцентричното, както и психологизма в киното. И всичко това в една зареждаща и най-важното човешка опаковка.

Радослав Тодоров