Ревю

Последните дни на Орлеанската дева в шедьовъра на Драйер


The Passion of Joan of Arc (1928)

Режисьор: Carl Theodor Dreyer
Сценаристи: Joseph Delteil, Carl Theodor Dreyer (story)
Участват: Maria Falconetti, Eugene Silvain, André Berley

Всички ние, членове на групата Препоръчай филм обичаме киното, обожаваме киното и живеем заредени от личната наслада от това изкуство. Има редица велики филми, стотици, хиляди, но заглавията, които оставят дълбоко дирята си в световната история, филми, които пречупват времевата си ос и чрез своята иновация, режсъорски нюх и отключват нови хоризонти в това велико изкуство. Тези филми не са просто изкуство, те действат на една съвършенно различна честота, филми като 2001: A Space Odyssey, Rashomon, Metropolis, Lawrence of Arabia, Taxi Driver, както и заглавието за което ще говорим в тази статия – The Passion of Joan of Arc.
Страстта на Жана Д‘арк е заглавие, което променя облика на все още невръстното и тепърва израстващо кино-изкуство, предоставяйки изцяло нова насока на заснемане и предаване на емоцията на екрана. Това е произведение на изкуството където брилянтната кинематография и хуманизма на виден визионер като Карл Тиодор Драйер формират един истински неопетнен шедъовър, които успява да пробие ръждата на времето.

Определено най-голямото постижение във славната кариера на датският класик, идол на режисъори като Ингмар Бергман и Андрей ТарковскиКарл Тиодор Драйер. В своят незабравим магнус-опус Страстта на Жана Д‘арк се описват последните дни от живота на Орлеанската дева, вътрешните й борби и терзания, както и нароченият предварително – предопрелен процес срещу нея, която цели да пречупи народа.

Съдбата на самият филм е не по-малко интересна от самият него. Целият процес на създаване преминава през няколко доста любопитни етапи, обагрени с необичайни факти: като се започне от това че Карл Тиодор Драйер провежда няколко-годишно проучване докато работи над сценарият, базирайки го на записки от 29-те процеса и разпити срещу Жана Д‘Арк преди екзекуцията й, избора на никому известната театрална актриса Рене Жан „Мария“ Фалконети за ролята на Жана, бурната реакция на френските кинодеятели, които не могат да приемат как един студен датчанин може да режисира кинотворба посветена на тяхната национална героиня, тираничните похвати на самият Драйер и методите му на работа по време на снимките, както и интересната история с откриването на запазеният финален cut на филма, не къде да е – а в норвежка ментална институция в краят на 80-те години на XX век.

Страстта на Жана Д‘арк е кинематографично постижение, като това е първият филм, който използва близък план по толкова емоционално експлоативен начин. Драйер ръководи историята чрез близки кадри на лицата на героите, дърпа нишките на сюжета чрез тяхните мимики и гримаси, почти всеки близък кадър включва лице в близък план, като по този начин историята се предава и разстила чрез емоциите на главните герои. Това представлява един своеобразно невиждан до този момент story-telling, който успява да доведе личностните възприятия на всеки един зрител до съвършенно непознато ниво. Драйер чрез Страстта на Жана Д‘арк моделира възприятията и създава нещо ново, мощно, все още неизпитано в световното кино. Като по този начин успява да придаде най-първите наченки на емоционална интелигентност в киното. Историята ни пренася във финалните дни от живота на Орлеанската дева Жана Д‘Арк, която е осъдена и обвинена за еретичка, след което е изгорена на клада, само за да разбуди духът на хора и да ги накара да се изправят, да повярват в идеала и да вдигнат на крака линеещият народен морал. Филмът не е продукция за живота на Жана Д‘Арк, филмът е една проекция на личностните качества, на идеала, на гения на Жана Д‘Арк и социална критика към двуличната натура на църквата и безкомпромисната паст на политическата класа. Това ясно проличава от близките кадри на мръщещите се, сочещи с пръсти и възмутени гротескни гримаси на църковни деятели и блуждаещият поглед на Мария Фалконети, който сякаш прозира от някакво различно измерение и успяват да създадат една неизпитана до този момент полемика. Жана Д‘Арк гледа през своите критици, тя вижда отвъд „фалшивия“ идеал, тя гледа дори отвъд зрителите. Много хора наричат Страстта на Жана Д‘арк – най-близкото нещо, което може да се доближи до религиозен опит свързан с киното, но моето мнение е доста по-различно.

Драйер индиректно използва творчеството си да критикува директно фалшивите и двулични „добродетели“ в църквата, зад фасадата, създадена от благоприличие и християнска смиреност седи грозният лик на фанатизмът. Това е загатнато и в доста по-късният му шедъовър Ordet/Клетвата. Докато на пръв поглед религията и чудесата ръководят избора и моделират решението на една млада селска девойка, която се превръща в лидер – обединител на една линееща нация, всъщност те са представени като надслов, което ще рече, че зад религията се крие идеалът, вярата в него, вярата в идеята. Дори във финалната сцена, в която Жана Д‘Арк е вече привързана към кладата и в сетните си сили държи кръст в своите ръце, ние може да видим разликата. Кръстът е грубоват, метален, гротеска, символ на нещо изкуствено, докато Жана Д‘Арк  е символ на живота, символ на личният избор, символ на непримиреността. Карл Тиодор Драйер не твърди, че Господ не съществува, не, Карл Тиодор Драйер твърди, че той съществува чрез деянията на хората, той се състои в собствените ни действия, собствените ни решения, били те прави или не чак толкова. Финалните думи в този филм-мавзолей на ранният кинохуманизъм са: „Пламъците, обкръжаващи Жана, предпазиха нейната душа да стигне райските порти“ – райски порти няма, само душевен мир. Жана е освободена от нейните мъчители, от затвора на собственото си тяло, нейната енергия се предава на хората, които гледат екзекуцията й, те започват да вярват в себе си, започват да се опълчват на властите, цялата нация е заредена с нова енергия, човекът започва да се събужда. Един малък тласък, една малка промяна, тя може да доведе до едно ново начало, не чудесата на Господ, тежките сцени в самият край и човешката буря, която връхлита ще промени климата на целият свят.

Страстта на Жана Д‘арк със сигурност е едно от най-важните заглавия в нямото кино, както и в световната киноистория през първата половина на XX век, доближавайки се до култови заглавия променили облика на киното като Метрополис, Носферату, Sunrise, Броненосецът Потъомкин. Надали съществува ням филм, който успява по-такъв изразително-циничен начин да разкаже една история, като че ли за първи път хуманизма пробива в киното и успява да прониже дори и най-консервативното киномански сърце. 90 години след издаването на тази класика тя все още притежава тази емоционална тежест, която цинично се прорязва в съзнанието. Този необикновен филм представя нямото кино в неговият зенит, силата на близкият кадър, на експресионизма, на майсторският монтаж, който манипулира чувствата. Добавя се и докосващата и най-отдалечените и лишени от светлина кътчета на човешката душевност музика на Ричард Айнхорн, която превръща крайният cut на The Passion of Joan of Arc – съвършенно кинематографично изживяване, което без капчица излишна мелодрама, боравейки единствено с инструментите на експресионизма, успява да прероди зрителя. The Passion of Joan of Arc успява там, където Страстите Христови се проваля, да успее да покаже как истинската вяра оцелява дори и в времена на апокалипсис. Препоръчваме на всички фенове на чистият експресионизъм и на класическото европейско кино от зората на индустрията.

Радослав Тодоров