Ревю

Поетичната обреченост в „Изгубеният уикенд“ на Били Уайлдър


LostWeekend_146Pyxurz

 

The Lost Weekend (1945)

Режисьор: Billy Wilder
Сценаристи: Charles R. Jackson (from the novel by), Charles Brackett (screen play)
Участват: Ray Milland, Jane Wyman, Phillip Terry

Борбата с демоните винаги е намирала своето отражение в изкуството. 50 години преди Никълъс Кейдж да направи незабравимата си роля в Да напуснеш Лас Вегас, Рей Майланд сътворява най-паметната си роля, превъплъщавайки се в талантлив, но пропит писател, който стремглаво препуска към самоунищожението, сякаш качен на адско влакче на смъртта, задвижвано от порочните сили на алкохола. Лентата е режисирана от емблематичната киноикона Били Уайлдър и е един от тези класически филми, които са надминали времето, които никога няма да остареят, защото са направени с визия, с усет и с щипка автентичност. Изгубеният уйкенд на Уайлдър печели 4 награди „Оскар“, като паметното изпълнение на Майланд е удостоено с награда за главна мъжка роля.

Филмът ни пренася в Ню-йорк сити, бетонната джунгла, зад чиито стени порокът намира своето гнездо, нуждата от компенсация, липсата на ясна равносметка и неудовлетворенноста, както и болната лична амбиция са главните причини за страстта към чашката на талантливият писател Дон Бърнам. Въпреки всичко в неговото пиянство има нещо поетично, въпреки откровенният цинизъм, който струи от тези думи. Дон знае какво си причинява, но Дон не се противопоставя и не търси решение на проблемите си – творческият блокаж и страхът от провала, още повече той задълбочава своят дълбок проблем чрез алкохола. Филмът е едно невероятно психологическо изследване, което съумява чрез магията на киното да проследи вътрешният свят, дерзанията, чувствата и опасенията на героят на Майланд. За разлика от доста други филми, тук проблемът не е акцентиран върху външният свят на главният герой, а върху личната му борба с демоните. Борба с демоните би звучало повече от добре, но Дон Бърнам, иначе изключителен чешит, който се харесва на всички хора и притежава изумителна харизматичност, не правеше точно обратното. Той купува бутилка евтино и нискокачествено уиски (ала Блекрам) с парите, които е откраднал от брат си и кани своите демони на масата и пие заедно с тях, един извратен тост на личностната деструкция, жадно пропит като кухненска гъба с воняща на алкохола щипка горчив хумор. Помня цитатът от Полет над кукувиче гнездо където Вождът говори за своят баща: „Когато го гледах да надига бутилката, всъщност не той пиеше от бутилката, тя пиеше от него!“. Подобен е и проблемът с Дон Бърнам. Когато споменах за неговите вътрешни демони съм длъжен да спомена и няколко знакови сцени. Първата е тази в която „алкохоликът“ Бърнам отива в местната кръчма и диалогът, който води с барманът, отпивайки бавно и шегувайки се със своето битие, докато разправя как алкохолът го окрилява и го кара да вижда цялата прелест на широкият свят пред него. Тази сцена е повлияла години по-късно на Стенли Кубрик и той и прави един доста по демоничен и тъмен римейк в Сиянието и сцената, в която героят на Джак говори с призрачният барман, ако ги сравните ще видите поразителната прилика, и Джак Торънс и Дон Бърнам са в творческа криза, и двамата имат ужасяваща нужда от пиячка, и двамата носят в себе си доза горчив черен хумор, но разликата е, че Бърнам пази унищожението за себе си, а Торънс за всички останали.

Друга изключителна сцена е когато героят на Майланд успява да избяга от изтрезвителното и се озовава сам в разхвърленият му апартамент заедно с бутилка тежка пиячка и виденията започват да го спохождат. Той вижда дупка в стената в която симпатично мишле го гледа с любопитен поглед и се усмихва блажено, докато в един момент зловещ прилеп не излита през прозореца и не разкъсва брутално мишокът, пръскайки кръвта му по цялата стена. Надали може да се даде по-добър пример за символизъм в киното – Мишокът е „писателят“ Дон Бърнам, който е плах, неуверен, голям симпатяга, но се крие в собствената си зона на комфорта и не смее да излезе за да изпита на максимум необятността на нашият свят, а прилепът е „алкохоликът“ Дон Бърнам, който за да компенсира личните си недостатъци позволява на „демоничният“ порок да го обладае напълно, и да унищожи вътрешният баланс, който всеки един разумен човек трябва да пази вътре в себе си.

Рей Майланд прави ролята на живота си като алкохолизираният писател и успява действително повече от сполучливо и автентично да изиграе вътрешните борби, или в случаят на неговият герой, липсата на такива. Той вдъхва тази меланхолична поетичност в неговият персонаж, той му поставя „трънливият ореол на покварата“, той му вдъхва този горчив и тъжен хумор, той го превръща в една ходеща карикатура, която чрез своите трагични монолози и тъжни спомени разказва една от най-достоверните и сърцераздирателни хуманни епопеи за човешкото себеунищожение. Трябва да спомена преди да затворя този пост и страхотните Джейн Уайман и Филип Тери, които играят близките на Дон, които въпреки всичко никога не му обръщат гръб.

Песимистична лента, в която „светлината“ от тунела, колкото и малка и мъждукаща да е тя, все пак съществува, но пътят до нея минава през калният друм, осеян с разхвърлени бутилки, неизползвани от памтивека пишещи машини, откраднати за 10 долара дамски чанти и малки животинки, които показват муцунки от хралупите на пропитото подъзнание. Един от най-добрите филми на Били Уайлдър, който препоръчвам горещо, но ще ви помоля да не употребявате алкохол по време на неговото гледане, може да ви вдъхне погрешни убеждения.

Радослав Тодоров