Ревю

Под водата няма ранени …


boot

Das Boot (1981)

Режисьор: Wolfgang Petersen
Сценаристи: Wolfgang Petersen (screenplay), Lothar G. Buchheim (novel)
Участват: Jürgen Prochnow, Herbert Grönemeyer, Klaus Wennemann

С идването на власт на Адолф Хитлер Германия започва своето превъоръжаване.
Една дума кънти в главите на хората след наложеното Версайско унижение – отмъщение.
 
Годината е 1942 , немските подводници са тайното оръжие на Райха в „Битката за Атлантика“.
Въпреки международните конвенции защитаващи плаването на търговските и пътнически кораби – невинни няма. Всичко което се движи под и над водата е потенциална мишена.
В обявената от Гьобелс – „тотална война“. Единствена цел за „вълчите глутници“ на адмирал Дьониц е пращането на дъното на океана на колкото се може повече вражески съдове.
Англия трябва да бъде оставена без храна и провизии.
 
Но както често ни учи съдбата – плановете не винаги са успешни.
 
Началото историята ни отвежда във Франция – в този период пристанище на „Кригсмарине“.
Подводничарската служба е мръсна и неблагодарна, а запоите на сушата могат да бъдат сравнени единствено с картина, описана от Франсоа Рабле. Без да се впускам в подробности, всеки може да си представи този военновременен „Октобер фест“. Лично на мен ми се загнезди сцената с един леко подпийнал моряк, вдигащ тост за „всезнаещия военен гений“ – явно намеквайки за австриецът с мустачките на Чарли Чаплин. Дочуват се и новини за потопени близки и приятели. Пиянството е тежко, но изтрезняването на сутринта е два пъти по-зле.
 
Строй се. Равнение на ляво. Всички на борда.
 
Подводницата, в която имаме удоволствието да се носим, се управлява от капитан-лейтенант Хенрих Леман – Виленброк. Суров войник, чието лице не показва и следа от фанатична увереност за успешен край на тази войната. Въпреки това, той е един от персонажите, който никога не губи надежда в най-висшата ценност за един войник. Вярата,че все пак можеш да излезеш от всичко това жив. Откроява се и колоритната физиономия на механика Йохан, чиято единствена мелодия е „песента на двигателя“. Място има и за политически кореспондент, убеден национал-социалист, който има за цел да описва бойни подвизи и да следи за политическата коректност на борда.
 
„Внимание ! Вражески самолет! Заемете позиция за потапяне. Напълно празен резервоар. Кърма нагоре – 10 … гробовна тишина. Дочува се лек смях. Първоаприлски наивници – опитът прави майстора.
 
Кратко описание за живота в консервена кутия по дъното на океана. Леглата са далеч от нивото на рекламираните по телевизията матраци. Скорбутът изисква в менюто винаги едно от главните ястия да бъде лимонът. А разстоянието из коридорите е достатъчно, за да усетиш сред другарите си една от главните липси в подводниците от това време – именно – банята с джакузи. Основен „парфюм за първа среща“ е машинното масло. Няма как да избегнем музикалния фон, който в съпровод с натрапчивото „бълбукане“ пасва допълнително на доминиращото чувство на клаустрофобия. Всичко това е смесено с безсмъртния страх на всеки моряк – този от удавяне.
Колената ви започнаха ли да омекват? Ако не са – изчакайте да дойдат „Томита-та“ с техните подводни бомби. Започва игра на надлъгване – голямата награда е правото да дишаш.
 
„На война – няма атеисти“
 
В този 209-минутен епос се засягат всички теми насъбрани в една войнишка глава. От жената, която те чака на топло в къщи – до победите на любимия футболен отбор в Германия. Приятелство, вяра, страх, надежда. Чест. Как започна всичко това? Какво правя тук? Стига се до момент, в който депресията е победена с пеенето на английски(!) песни. А в мрачното чистилище, основна мисия става неотнемането на чуждия живот, а нуждата да изплуваш още веднъж на повърхността. За да се вгледаш в Негова височество – Слънцето.
 
През Втората световна война около 60% от немските подводници (общо построени 1 162, от които 863 участват в бойни действия) са унищожени в сражения, 28 000 от общо 40 000 подводничари никога не се завръщат, а други 8 000 души са пленени. Останалите подводници на Кригсмарине или са пленени от Съюзниците, или са потопени от собствените си екипажи в края на войната.
 
Този филмов монумент се нарежда сред личните ми фаворити и е пример как се прави филм за ВСВ. Без сладникав патос. Без излишен героизъм. Препоръчително е да си намерите пълната му версия.
Гледате на тъмно и с усилени колонки … и разбира се – с удоволствие.
 
Тодор Радев

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *