Ревю

Несимулираната „Любов“ на Гаспар Ное


Love (2015)

Режисьор: Gaspar Noé
Сценарист: Gaspar Noé
Участват: Aomi Muyock, Karl Glusman, Klara Kristin

Когато  преди около две години разбрахме за най-новия проект на  Гаспар Ное, в съзнанието на всички нас, запознати с творчеството на аржентинския експериментатор, веднага се материализира елементарна идея за безтегловност, тяснота, причиняваща сух задух и неприкосновеното  загатване  на хуманното, характерни за неговото творчество. Откровен специалист в изографисването на животинския подтик, водещ до някои от най-бруталните морални деконструкции в историята на киното, неговата демонизирана алтернативна пост-хуманистична Вселена ни рестартира естетически кръгозора като зрители и успява успешно да отключи нови зони в човешкото подсъзнателно подземие. Ное никога не спестява яркия елемент на натуралистичната гротеска изпипана с „красноречиви“ детайли на своите зрители. Той е виртуоз на рушенето, майстор на душевният  разпад и най-откровен анализатор на мръсната улица, осеяна с човешки боклук. Всички останахме потресени от бруталната сцена на изнасилване в Необратимо, всички се чудехме какво точно виждаме във  визуално психеделичният трип Enter the void. Но когато Ное през 2015 година обяви, че новият му филм ще бъде с простичкото название Любов и ще предостави несимулиран секс в 3D, всички негови привърженици, както и болшинството хора, които искрено биха се радвали на провала на тази високопарна идея, вече предвкусваха, че ни очаква проект врязващ се в определението „скандално“ за обикновенния зрител и нещо, безвкусно синтезирано като „пикантно“ за всеки един перверзен привърженик на хард-еротиката в киното.

След гледането на Любов, Гаспар Ное ме накара да се ситуирам и отдалеча и мисловно да разнищя няколко основни теми и концепции. Всеобщото мнение успя съвсем безкомпромистно да дисектира и категоризира филма, обезличавайки моралната му частица и изкарвайки нелицеприятните компоненти, редица бележити имена в критиката не останаха длъжни на любимата си мишена, която е Ное, и веднага залепиха своя черен етикет обявявайки Любов за най-големия провал на аржентинеца.  След внимателно гледане на лентата в период от 12 месеца, да, за да изгледам Любов ми бяха необходими цели 12 месеца и постоянно префасониране към стила (което автоматично го направи филма, изразходил  ми голямо усилие за да го асимилирам по някакъв начин), може би консенсуса ми с мен самият, е единствено един – Любов е филм БЕЗ капчица душевност. И точно това умишлено дехумонизиране и изкарване на първичността на героите го прави специален и открояващ се, точно това е и цялата идея, чиято цел е била да ни бъде внедрена. Ное, без да пести каквито и да е усилия във визуалната презентация на този филм хваща цялото безсмислие на нашето битие, липсата на дух в нашето комплицирано и залутано поколение, похотта и страстта, които просто в един момент успяват да се наслоят, нямат елементарна емоционална и дори морална тежест и по този начин се налага пълна автоматизация на героите. Те са тежки, флегматични и апатични, но за сметка на това умерено дълбоки персонажи, които притежават чара на емоционални черни дупки. Ное не се мъчи да ни ги опише като изградени личности и успява по най-прецизен начин да ги разходи по лентата като нагнетени биороботи, които в унеса на празнотата на нашето отчайващо и мътно време, отдавна спряло и замръзнало в бетона на абсурда, живеят за да изпитват плътско удоволствие и просто да се движат в унисон с времето. Открито предложен ни, в толкова популярната в наши дни нелинеарна времева структура, която аз персонално ненавиждам, Ное ни представя историята на млад американец учещ кинорежисура в Париж и неговата патетична и монотонна връзка с млада изключително несимпатична и похотлива французойка. Няма режисьор като Ное,  който по такъв начин да успее да изкорени нуждата на зрителя да изпитва някаква форма на емпатия към персонажите. Във всеки един момент, в които няма секс сцени, се усеща една най-натурална форма на екзистенциален колапс и  всеки един кадър, които обаче е толкова невидим  така се врязва интуитивно в зрителя, че в един момент успяваш да бъдеш благодарен, че единствено в седмото изкуство може да бъде постигната толкова перфектна празнота. Докато персонажите говорят усещаш застой, липса на виталност и  живец около тях, те, като че ли, отдавна са замръзнали в пространството, като че ли символизират някаква открита форма на пространствена атрофия. Те се движат, правят неща, има диалог, но духът е отдавна силно ограничено продоволствие. В най-драматичните сцени, в които отчаяният главен герой търси приятелката си, която се дрогира в мизерно подземие на гнусен бар и ти трябва да усещаш неговата болка, ти всъщност съдиш грубо неговата искрена самодеструкция, защото нека си го кажем, няма нормално мислещ човек, който да хареса напълно персонажите, какво може да им се хареса? Ное прави от нас, аудиторията, злодеите и ние искрено му благодарим, защото това е ново преживяване.  Няма да видите никаква светлина в Любов, напротив – ще станете свидетели на една мътна неонова фасада, цветно боядисана, с цветовете на човешката отделителна система и мътна и размазана за да види сметка на какъвто и да е опит за връзка на гледащият.

Самата кинематография е великолепна и това е и най-голямото преимущество на Любов. Секс сцените, макар и относително монотонни имат някакъв почти изящен ритъм, и получават своеобразен еталон на одобрение, което говори за техническите качества. Имаше определени сцени, в които светлината превключваше и всеки един нов кадър ни разказваше нова история, пречупена през различна визуална призма. Ное е от режисьорите, които определям като визуални математици и перфекционисти в кадъра и разстоянията. И точно това е уникалното в него, той ни представи перфектна перспектива в неперфектна среда – като тъмни, мръсни и осеяни с боклук улички, стари и задушни кабини на таксита и мизерни и неподредени мансарди, но с малко гениалност  и досег успява пряко от умишления дефект да състави неумишлен ефект.

Главният проблем за повечето от хората е точно липсата на искра в историята, която е монотонна и до голяма степен репетитивна. Натуралността тук е добита и чрез липсата на опит в главните актъори, които освен раздаване в креватните сцени и крещене и разливане не показват почти никакви по-интересни актьорски умения, но нека не ги съдим толкова, защото потенциала понякога изтича в напреднала възраст, лично аз ще проследя и следващите им филми.

Любов никога няма да бъде извезан сред класиките на европейското кино. Гаспар Ное ще остане в историята  може би  като  експериментаторът на 21 век, който влага много от себе си без да изисква успехи, признание и резултати. Филмът има своята стойност, но единствено за да послужи като примерен модел за смъртно пробиващата личностна сивота, която прорязва всеки един пленник на „ужасния“ 21 век. Аз лично бих го препоръчал на всеки един фен на Гаспар Ное, но го гледайте само и единствено, ако се чувствате готови за нещо тежко, супер песимистично и трудно да преглъщане. Чакам с нетърпение следващия  проект на аржентинския режисьор.

 

Радослав Тодоров