Личности

Марион Котияр: „Мечтата ми беше скромна“


Работила сте върху много различни проекти, от френски арт-хаус филми до холивудски блокбъстъри. Имате ли любим стил на работа?

Не, харесва ми когато е различно всеки път. Не обичам да сравнявам, защото не виждам смисъл в това. Нямам предпочитан метод на работа, за мен любимият метод е този, който е правилен за човека, с когото работя. Мога да се нагодя към всеки процес, стига режисьорът да уважава личността ми и да не се опитва да ме вкарва в дадена ситуация, за да измъкне нещо от мен насила; нещо, което не бих направила без така създадената ситуация. При мен този начин не сработва.

Каква ситуация например?

Някой, който се опитва да ме ядоса или да създаде ситуация, която не е свързана с героинята ми, само и само, за да ме накара да влезна в роля. Това има 100% обратен ефект. Или ще се ядосам и няма да играя добре, или както става повечето пъти, ще започна да се смея. Не мога да взема такова отношение насериозно.

Защо не?

Защото виждам уловката и имам нужда от автентичност. С режисьора трябва да сме на едно ниво. Веднъж ме помолиха да направя нещо, което не очаквах, но на мен ми хареса, защото пасваше на филма. Никога не са ме оскърбявали, но знам, че някои от моите приятели-актьори са имали подобни преживявания. Не съм съгласна с това въобще. Имам нужда да съм част от процеса – и от доверието.

Сега по-самоуверена ли сте от преди?

Не, това си е част от мен. Несигурността се среща често при актьорите. Когато започнах да давам интервюта и да говоря с хора, които не познавам, това за мен беше истински кошмар. Научих как да се справям с интервютата и несигурността; просто свикнах с тях. Но си остава странно, когато трябва да говоря с хора, които не познавам и те ми задават въпроси. Процесът е някак особен. Но се чувствам добре. Обичам да опознавам и да скачам в непознатото, а в непознатото няма такова нещо като сигурност.

Затова ли работите и в Европа, и в Холивуд?

Това си беше чист късмет. Никога не съм вярвала, че ще работя извън родината си, особено пък в Щатите. Аз съм от поколението, за което Америка и американските филми са част от културата ни. Американските филми ме подтикнаха да мечтая да стана актриса, но никога не съм си представяла, че ще участвам в един от тях. Така че съм голяма късметлийка.

Е, не ви заболя когато получихте Оскар за ролята си в La Vie en Rose ( *Едит Пиаф: Животът в розово), нали?

Голям късмет извадих, че откаченият Оливие Дахан е решил, че мога да изиграя Едит Пиаф. Той промени живота ми. Като актриса, аз винаги съм искала да правя филми, но не съм си и мечтала да правя филми в Америка, просто защото не съм вярвала, че това е възможно. Това никога не е било част от мечтата ми. Мечтата ми беше доста скромна. Аз само исках да разказвам истории, да правя филми. Вече осъзнавам колко голяма късметлийка съм, че имам възможността да правя, това което обичам.

Но много френски актьори и режисьори избират да не работят в Америка, въпреки че имат тази възможност. Френският режисьор Франсоа Озон ни каза: „Американците те уважават, когато си в държавата си, но когато дойдеш в Америка, всичко приключва“.

Веднъж, когато бях в Кан заедно с една френска актриса, която е много талантлива и много красива, моят американски агент ме дръпна за роклята и ми каза: „Представи ме пред нея. Искам да се срещна с нея!“. А тя ми каза: „Не ме интересува! Не говоря английски и не искам да правя филми там.“ Останах доста учудена, но тя категорично отказа да се срещне с агента ми. Тя беше от моето поколение и можеше да има всичко, но категорично отказа. Аз дори я молех! Казах й: „Това е преди всичко опит, никога не можеш да знаеш…“ Така че, всичко е доста индивидуално. Някои хора просто не се интересуват от това. Но това не беше моята цел и не смятам, че е голямо постижение да играя в Америка. Аз просто винаги съм искала да бъда актриса.

Винаги?

Моите родители са актьори и аз винаги съм била обградена от актьори. Бях заобиколена от прекрасна енергия и прекрасни разказвачи на истории през цялото си детство. И това беше очарователно. Когато бях малка, съм гледала пиеси, които не са подходящи за деца и имам много ярки спомени от тези моменти. Това се случваше, когато детегледачката не можеше да дойде и майка ни трябваше да заведе мен и братята ми на три-часова постановка за Древна Гърция или нещо в този дух. Ние направо полудявахме, майка ни също полудяваше (Смее се) Помнех актьорите, които бяха приятели на родителите ми, като нормални хора, които познавам и изведнъж на сцената се превръщаха в кучета или котки. Това беше лудост. Откакто се помня, исках да стана актриса.

Как се чувствахте, когато за пръв път се качихте на сцена?

Бях много малка, може би на четири или пет години. Майка ми участваше в една пиеса и режисьорът ме помоли на изиграя нещо. Спомням си точното място и театъра. Имаше голямо пиано и жена, лежаща на пода, която трябваше да играя моя майка. Но истинската ми майка също беше на сценат. Спомням си колко бях объркана. Не разбирах защо хората говореха толкова странни неща, преструваха се, че майка ми лежи на пода, когато моята истинска майка беше ето там! Това беше първият ми път на сцена.

Водите ли сина си на снимачната площадка, както е правела вашата майка?

Да, но се нуждая от много добър гримьор (Смее се) Вече не можеш да се наспиш, но силата ти идва от новопоявилия се живот. Клише е, че приоритетите ти се променят, но всеки родител знае, как понякога има мълния и ти поглеждаш в очите на детето си и разбираш, че всичко ще бъде наред. Това е революция на всичко, което чувстваш. То увеличава силата. Увеличава всичко, освен времетраенето на нощта.

 

Март 18, 2015

Превод: Гергана Николова

Източник: http://the-talks.com/interviews/marion-cotillard/