Ревю

Искрата на човечност, пробиваща студената сивота


Ali: Fear Eats the Soul (1974)

Режисьор: Rainer Werner Fassbinder
Сценаристи: Rainer Werner Fassbinder
Участват: Brigitte Mira, El Hedi ben Salem, Barbara Valentin

Ali: Fear Eats the Soul е първият ми сблъсък с Райнер Вернер Фасбиндер, едно от най-големите ми кинопрегрешения, не бях гледал никога негов филм. Лентата не губи излишно време в извънредни философии и успява почти мигновенно да адаптира зрителя, бил той е неопитен, като мен, в цялостната обстановка, да го накара да хване сюжета, да се запознае мигновенно с героите и с тяхната съдба и след това да го изгледа докрай без да се налага да попада в излишни размишления или да търси тайна скрита нишка, подадена или само лекичко намекната в даден малък фрагмент на цялостността. Не, и това е прекрасно, защото аз обожавам такова кино. Проблемите не са прикрити, не се намеква за тях, те са изведени, нищо не е смекчено, критиката на режисьора е убийствена, а промяната в персонажите настъпва бързо, но същевременно със стил, с една финност, което не те кара да търсиш излишни критики към този драматургичен процес. Изглежда, че Фасбиндер е майстор в това, гледал съм прекалено малко от неговото творчество, и затова няма да си вадя генерални изводи. Това е човек, чието творчество ще преоткривам занапред. Но това не пречи да направя моят анализ за този доста добър и основополагащ филм, един от най-най-най съществените в историята на немското кино.

Историята ни пренася в следвоенна Германия (50-те години), период, в който един повален гигант се мъчи да се отърси от следвоенният шок, да успее да преоткрие в себе си истината, да изрови заровената хуманност. Объркани времена. Депресията витае във въздуха, немската урбанистика е сива, почти безцветна, с един металически вкус. В тази ежедневна сивота човещината се мъчи да излезе от роботизираното ежедневие, да пробие със своите светли длани тази тъмна мъгла на следвоенна апатия и омраза към чуждия. Неспособността да разделиш къшеят хляб с останалите. Това се отнася и за заглавието: „Страхът, който изяжда душата“, „Апатията, която унищожава“ човешкото, страхът и неприязънта, следвоенната народопсихология и страхът към непознатото са динамото, което движи сюжета на тази сива, изключително реалистична и бих казал психологична драма. Страхът е нещото, което предизвиква човешките реакции в този филм: той влияе, както на главните герой, така и на всички останали. Всичко е негов продукт. Главните персонажи са част от обществото. Еми е възрастна дама, която живее в самота, чистачка, загубила своят съпруг преди много години, която прибирайки се изморена от работа чува от една кръчма диви ориенталски ритми, може би съдбата я кара да влезе в нея, може би този фрагмент (ритмите), които не са част от машинизираната и сива реалност отключват желанието за промяна в нея. В местната кръчма, която е сборище на пиещи гастербайтери и проститутки тя среща Али. 20 години по-млад. Мароканец. Името му не е Али. Али е името на всички гастербайтери от арабски произход, Али е сборен образ, на работникът дошъл от далечна страна за да намери своето ново начало, да започне своят нов живот, само за да се превърне в един болт, един чарк, който задвижва падналият немски гигант. Един прост подигравателен облог е новото начало. Али танцува с Еми, Али говори с Еми, Еми слуша Али, Еми разбира Али. Искрата е запалена. Много скоро и двамата се влюбват и заживяват заедно. Те имат себе си, но всички са срещу тях. А колкото и да си повтаряме тривиалните клишета: „Когато имам теб, друг не ми трябва“, понякога това е достатъчно. Всички съседи гледат на връзката между Еми и Али с презрение, за тях това е аморално, децата на Еми я наричат „долна курва“, съседките злословят и клюкарят, магазинерите не искат да продават стока на Али. Техният страх създава апатия. Много скоро и Еми и Али са изправени пред дилемата, дали тяхната връзка може да просъществува? Дали тя не е просто един моментен блясък, една пукнатина на ръждясалият гигант. Дали обществото ще им позволи да бъдат щастливи, дали те ще променят обществото около тях, или то ще промени тях? Няма да издавам повече от сюжета, нека това остане мистерия за тези, които не са гледали филма, защото аз горещо го препоръчвам.

Относно актъорската игра и режисъорската работа, няколко думи. В главната роля е Ел Хеди бен Салем, марокански актъор, любовник на самият режисьор Фасбиндер, с който са имали доста бурен и осеян с камъни живот, но това е друга тема. Той умира само 2 години след най-паметната си роля. Бригите Мира е ФЕНОМЕНАЛНА в главната роля на Еми и успява да накара зрителя да й съчувства, да усети самотата й, да усети бляновете й, копнежите. Самият Фасбиндер също има малка роля – на един от съпрузите на дъщерите на Еми. Играе изненадващо добре мазен и противен тип, може би защото и той е нещо подобно. Повечето образи в този филм са леко-карикатурни, бих казал дори и лека гротеска на обществото. Фасбиндер прави нещо като собствена революция с този филм и успява да отвори доста нови врати за немските режисъори. Той директно критикува както градското дехуманизиране и страхът от различните, така й немската следвоенна народопсихология. Филмът няма да ви впечатли с прекрасна кинематография или вълнуващи сцени, но има някаква потресаваща реалистична аура която се усеща. Това е straightforward история, както споменах преди няколко реда, всичко почти е изведено на екрана, което на мен ми се нрави доста. Препоръчвам го на всички, които не са гледали нищо на Фасбиндер и искат да започнат с този режисъор. Аз останах доволен и нареждам този филм, като едно от „златните“ европейски заглавия, които всеки киноман трябва да изгледа.

Радослав Тодоров