Личности

Леонардо ди Каприо разказва защо винаги се чувства като аутсайдер в Холивуд


След излизането на брутално епичния The Revenant, дали Леонардо ще се прибере с Оскар? А дали въобще му пука?

leo

Преминахте през много неща по време на снимките на The Revenant. В една от сцените героят ви е толкова гладен, че яде суров черен дроб? Изядохте ли го наистина?

Да, понеже изкуственият дроб, който ми дадоха, не приличаше на истински. Артър, индианецът с когото работех, ядеше дроб цял ден, докато аз стоях и нагъвах голямо парче Play-Doh (*пластелин за игра). Трябваше да опитам. Но го направих само два пъти и реакцията ми се вижда на екрана. Това е инстинкт.

Филмът е доста изморителен за гледане. По скалата от едно до десет колко труден беше за снимане?

Десет. Но ние всички знаехме с какво се захващаме. Не можехме да пресъздадем филма с CGI (*специални ефекти). Всички знаехме, че навлизаме в подобно на Fitzcarraldo и Heart of Darkness преживяване.

Снимали сте изцяло навън сред природата. Някакви потенциални инциденти?

През целия филм. Но най-големият враг беше студът, абсолютно всеки ден. Имах специална машина, която наричах „Октоподът“ и която приличаше на огромен сешоар с осем пипала и там се топлех между снимките.

Човек, който обича да е навън и да става в 5 сутринта, за да спортува, ли сте?

Не бих казал точно в 5 сутринта, но определено обичам да съм навън. Обичам да се потапям сред природата, да посещавам места по света, които са чисти и недокоснати от хората. Почти религиозно е преживяването да отидеш в Амазонка и да няма следа от цивилизация на хиляди мили от теб.

Имали сте няколко близки срещи със смъртта по време на вашите пътувания. Оцеляхте атака на акула в Южна Африка, а преди това имахте инцидент с парашут, който не се отворил. Какво ви минава през ума в такива ситуации?

Странно е, защото е доста просто. Не е по-драматично от това да си вземеш билет за паркинг. Просто си мислиш: „По дяволите, защото трябва да става точно днес? Толкова съм млад, очаква ме прекрасен живот, това наистина е гадно.“ Няма никаква дълбочина в това, освен волята за оцеляване.

Значи не сте видял животa си на лента?

Всъщност, да. Имал съм няколко преживявания, при които виждам лъскави снимки на целия си живот за секунди – това наистина се случва. Точна това стана при случката с парашута.

Това, че сте оцелял, кара ли ви да се страхувате по-малко от смъртта?

Не, все още се страхувам както преди.

Какво би означавало за вас да спечелите Оскар?

Честно ли? Това е нещо, за което абсолютно никога не мисля по време на снимки. Нищо не правя със специалната идея да спечеля награда. Всеки път просто отиваш и се опитваш да си перфектен, да дадеш всичко от себе си.

На 19 години бяхте номиран за Оскар за Защо тъгува Гилбърт Грейп. Имахте ли подготвена реч?

Не! Абсолютно нищо не бях подготвил. Не смятах, че има и най-малката възможност да спечеля. Щеше да е абсолютна катастрофа, ако бях.

Израстнал сте в трудна част на Лос Анджелис и сте споделял, че сте се чувствал като аутсайдер като дете. Това чувство пренесе ли се и в Холивуд?

Мисля, че винаги ще се чувствам като аутсайдер. Марти (Скорсезе) беше същият. Той дойде от улиците на Ню Йорк и чувстваше, че не принадлежи на Холивуд. Помня как систематично ме отхвърляха от кастинги като хлапе. Чувствах се като най-големият аутсайдер, съществувал някога; сякаш никога нямаше да принадлежа в този клуб. Имах идея в главата, как един ден те протягат ръка, благославят ме и казват: „Вече си част от този елит. Ти си избраният.“

Чувстваш ли се благословен сега?

О, да!

Поглеждайки назад, кой от по-ранните ти филми най-много ти допада?

Животът на момчето. Това беше преди 25 години, аз бях на 15 години и помня всеки един детайл. Всичко беше толкова ново за мен. Да гледам Робърт де Ниро на снимачната площадка, отдаването му, беше едно от най-влиятелните преживявания в моя живот.

Хората говорят за разликата между това да си актьор и това да си филмова звезда. Изглежда, че прекарахте трийсете си години в опит да се отървете от кожата на филмова звезда. Това така ли е?

Отношението ми към филмите, които искам да правя, никога не се е променило. Взимах същите решения, когато бях на 15, каквито и сега.

А Титаник?

Смятам, че Титаник беше отклонение от независимите филми, които правех и опит да направя нещо различно. Става въпрос да си кажеш: „Добре, как да се възползвам от възможността да финансирам филм, който много страстно харесвам?“ Смятам, че способността ми да разпознавам добрия режисьор или добрия материал се е подобрила с времето. Надявам се, че с годините съм станал по-добър актьор, но вида на работата, която искам да правя, не се е променил.

Като погледнете назад, какво мислите за годините на Лео-манията?

За кое?

За годините на Лео-манията, по времето на Титаник в края на 90-те. Така ги наричат в Интернет.

Наистина ли? Това беше един много нереален период. Беше много странно. Взех си почивка за няколко години, толкова напрегнато беше. Имах нужда да презаредя и префокусирам.

Сега сте на 41. Какво още имате в списъка си със задачи?

Точно сега в списъка ми със задачи е да си взема малко почивка.

Подкрепихте президента Обама, отдаден природозащитник сте. Бихте ли обмислили да се кандидатирате за политическа длъжност.

Не знам. През последните две години правя документален филм за промените в климата. Ако съществува нещо, което смятам, че мога да направя и то да допринесе за най-важния проблем според мен в човешката история – климатичните промени – то, ще бъда щастлив да премина на по-високо ниво, но не непременно политическо. Смятам, че голяма част от промяната трябва да дойде от общите усилия, от групи и хора, които се опитват да разклатят системата. Смятам, че промяната трябва да дойде отвън. Не можеш да разчиташ, че политиците ще вземат правилните решения.

Мирогледът в The Revenant е доста мрачен: хората си причиняват ужасни неща, а природата е безучастна. Песимист ли си?

Това е интересен въпрос за мен като природозащитник. Поглеждайки назад към това време (в The Revenant) и западната вълна – извличането на природни ресурси, избиването на местните индиански племена, рязането на дървета и копаенето за нефт. И си казваш: „Боже, вижте колко сме брутални!“ Но се чудя, как хората след време ще погледнат назад към сегашната ситуация. Унищожаваме природата и избиваме животински видове със скорост, която е безпрецедентна. Току-що се върнах от Париж (и дебатите относно климатичните промени). Ако не получим решение на проблема от Париж, то ние сме обречени на едно невертоятно тъмно бъдеще.

Та, песимист ли сте?

Не. Надявам се, че ще еволюираме като вид. Но има нещо в човешката природа, което е унищожително.

 

Източник: http://www.timeout.com/london/film/leonardo-dicaprio-on-why-he-will-always-feel-like-an-outsider-in-hollywood

Кат Кларк, януари 11 2016

Превод: Гергана Николова