Новини

Ентусиазмът на Никълсън, апатията на Брандо и чешитският допир на Артън Пен в По Мисури


The Missouri Breaks (1976)

Режисьор: Arthur Penn
Сценаристи: Thomas McGuane
Участват: Marlon Brando, Jack Nicholson, Randy Quaid

The Missouri Breaks е поредното култово заглавие в богатата филмография на Артър Пен, когото всички познаваме от шедьоври, пречупили отдавна времевата линия като Bonnie and Clyde и The Little Big Man. Артър Пен е добър в това, че успява повече от добре да използва мита, да го обработи като изкусен майстор, придавайки му повече от човешки черти и комплекси и да го принизи, за да можем ние, простосмъртните киномани, да намерим собственото си човешко отражение в него. Именно този майстор седи и зад По Мисури – един позабравен уестърн, който имаше всички предпоставки да се превърне в шедьовър поради една причина – събирайки на едно място може би двамата най-велики актъора на XX век – Джак Никълсън и Марлон Брандо. Въпреки че филма страда от своите недостатъци, ние можем безпроблемно да усетим типичния хитроумен, леко ироничен и дори зевзешки допир на Пен. Виждаме и измореният Марлон, който въпреки откровенната си апатия към ролята, водеща до преиграване, все пак проявява натуралната си брилянтност в няколко ключови сцени и Джак Никълсън, който е в разгара на силите си, няколко години след брилянтните си роли в Chinatown и One Flew Over the Cuckoo’s Nest.

Сред подържащият cast личат имената на Ранди Куейд, изключително култовият Хари Дийн Стентън, Фредерик Форест и Кетлийн Лойд. Историята ни пренася сред песъчливите степи в Монтана, където Том Лоугън – Джак Никълсън предвожда клика конекрадци. Във времена, в които живота не струва и спукан сребърен долар и бесилото не е химера, той и неговите съмишленици решават да направят своят най-голям удар, като се интегрират в обществото. Апетитите на Том са насочени най-вече към безмерно богатият земевладелец Дейвид Бракстън и красивата му дъщеря. Планът им обаче се обърква след като земевладелецът наема ирландският наемник Клейтън Лий (Брандо).

Марлон Брандо и неговият Клейтън Лий са типичният пример как един велик актъор с едно желязно его, понякога може да превърне целият снимачен процес в кошмар. Докато самият му образ е доста странен и с доста неясна мотивация, самият факт, че виждаш самият Брандо, който прави каквото си иска на екрана и никой не може да му каже и „гък“ го прави култов. От това страда естествено самият филм. За краткото му екранно време около половин час, той се опитва да открадне шоуто в един иначе доста забравим филм.

Джак Никълсън пък изпълнява една от големите си мечти – да играе с един от неговите идоли и си личи неговото желание да направи нещо специално в сцените му с Брандо. И въпреки това химията между двамата е откровенно странна, филмът не успява да изпълни огромните очаквания. Въпреки че се пропуква на доста места и е доста по-посредствен от повечето от класиките на Артър Пен, това не го прави слаб филм, напротив, струва си да се види най-вече от феновете на Брандо, Никълсън и изключителният тук Хари Дийн Стентън, както и сцените между Никълсън и Кетлийн Лойд. Там си проличава най-много, че това е филм на Артър Пен.

Радослав Тодоров