Ревю

Душевни вопли и адска равносметка в „Есенна соната“ на Бергман


Autumn Sonata (1978)

Режисьор: Ingmar Bergman
Сценаристи: Ingmar Bergman
Участват: Ingrid Bergman, Liv Ullmann, Lena Nyman

В това ревю искам да поговоря за този „чудовищен“ филм на Ингмар Бергман, който ме остави замислен в откровенно апатично настроение, защото описва най-големият човешки ужас − отчуждението. Вероятно да се споменава отново отчуждението се превръща в клише, защото го виждам и споменавам доста често в доста от филмите, които гледам, но никога това клише не е било предадено толкова истински на лента. А и трябва ли е едно клише да бъде отрицателно нещо, след като отразява истински нещо, което съществува… Режисъорът Бергман познава перфектно човешката душевност, стига до нейните дълбочини, успява да стигне до кътчета, до които е нездравословно и опасно да се стига, Но той го прави, вдъхвайки ново значение на киноизкуството… Главната тема в Есенна соната не е само отчуждението, а пътят към него, причината! Защо съществува отчуждението, как възниква, какво го задвижва? Много сакрални въпроси намират своят отговор в този филм. Някои отговори са разкрити в сюжета, някои са загатнати, други просто са поети от цунамито от емоции, горчилка и злост, които струят в демоничните монолози, само за да бъдат изхвърлени в самотният бряг на здравият разум или това, което ние сме приели за норма за здрав разум… Защото той понякога е Химера. Химията между кино-величието Ингрид Бергман и музата на ИнгмарЛив Улман е нереална… Химия, която не успява да създаде хомогенна смес, която да приведе филма в балансирана форма, не, това не е тази химия, за която се говори и се е превърнала в модел, това е древна химия, която предизвиква емоционални реакции, която буквално разяжда баланса, баланса е цел, но може да бъде вреден понякога, особенно ако е изкуствено заченат, само за да намериш личностно упование в него… Този филм го пречупва, кара героите да излязат от своята зона на комфорта, топла и удобна като селски дървен одър, покрит с родопски одеала. Реакцията, която следва е унищожителна, поглъщаща всичко… Отровна… Но зверски необходима… За да разкрие истината, без грим…. Понякога когато има тумор, той трябва да бъде изрязан… Не покрит с пудра. Не напарфюмиран, трябва да преминеш през всеки един кръг на ада…. Филма проследява още нещо…. Това че понякога съдбата е несправедлива и всички ние трябва да плащаме чужд дълг. Липсата на обич, на истинска обич, на истинска привързаност, на истинска чиста и непокварена майчина любов може да създаде единствено дефицит. Не знам дали има филм на ужасите, по-ужасен от този филм… Отчуждението задвижвано от личното его − от егоизмът… Как една травма в детството може да задвижи цяла верижна катастрофа, посаждайки демонична грудка пълна със злост и липса на чувствителност, която може да повлияе на поколения напред. Филм, който ни учи, че понякога в този живот изкупваме чужди грехове, дори поемаме лични отговорности…. След такъв филм, мога само да си отдъхна, че никога не съм изпитвал и капчица от емоционалният дефицит на героите в него… Или поне се надявам да не съм…

Трудно може да бъде открит аналог на шведската и дори и скандинавската емоционалност, където и да е другаде по земното кълбо. Въпреки че тези хора от тези земи излъчват стабилност, реален поглед на нещата, дори стил на поведение, в тях се крие една наистина дива емоционалност. Това е една от малкото колаборации между Ингмар Бергман и Ингрид Бергман в киното. Но Ингрид Бергман е използвана по най-добрият начин, тя е вече със статут на киноикона, постигнала всичко в световното кино, но съхранила истинската шведка в нея, истинската шведска народопсихология. В няколкото сцени, в която тя говори на английски, като че ли ние успяваме за момент да се разсеем от магическият реализъм на Бергман и да си дадем в сметка, колко различни са тези сцени, колкото предъвкани и изляти по познат модел са те, напълно умишлено при това, и колко голям резонанс успяват да създадат, спрямо останалата част от филма, в който се говори на шведски. И това не е в езиковата бариера, ами в обаянието, в модела на поведение, в мимиките, в езика на тялото, в тона на говорене, няма никъде другаде подобен аналог. Монологът на Лив Улман в краят на този шедьовър, когато разказва за своето пусто и сиво детство и, в който директно обвинява майка си за това, което е сторила чрез пасивната си апатия е и най-силната част от този филм. Докато гледах нейният пристъп на дива истерия, от иначе меланхоличния и пасивен досега персонаж, отделих няколко сълзи, но не от тези, които ти се стичат по бузата, а от тези вътрешните, които не излизат… Те са по-болезнени. Защото не изкарват емоция, но създават добра почва да вътрешен размисъл… Есенна соната е една истинска музика материализирана върху лента. Подобно на персонажите, тя не е перфектна, тя не е красива, но е необходима и отрезвяваща. Филмът не е приятно преживяване определено, но е от тези заглавия, които са необходими да се гледат и да се мисли върху тях, защото истинското отражение на живота е в тях. Думите, които изговорих не струват и пукната стотинка, защото не могат да опишат добре какво видях и почувствах, ще ви кажа да гледате филма, или поне да го запазите за момент, в който имате наистина чувствате някаква празнина… Може и да помогне.

Радослав Тодоров