Личности

Дейвид Линч: “Филмът трябва да поема страданието, а не хората”


David-Lynch-011

Г-н Линч, започнахте да практикувате трансцендентална медитация заради проблемите, които имате с гнева, така ли?

Не, въпреки че забелязах, че изпитвам гняв. Много хора се гневят и аз съм един от тях. Хората насочват гнева си само върху тези, от които ще им се размине – аз например, си го изкарвам на първата ми жена. Случи се следното: започнах да медитирам и след две седмици тя дойде при мен и ме попита “Какво става?”, а аз отвърнах “Какво имаш предвид?” след което тя каза: “Защо не се ядосваш вече?”. Много често, когато започваш да се занимаваш с медитация, ти самият не забелязваш промяната толкова бързо, колкото околните успяват да я видят.

Защо тогава започнахте да се занимавате с медитация?

Всичко започна през 1973. Тогава беше модерна идеята, че човек може да достигне просветление. Побърквах се, защото ти казват, че човек използва само 5-10% процента от капацитета на мозъка си. За какво са ни тогава другите 90%? Как може да използваме повече и повече от мозъка си и колко най-много може да използваме? Много хора казваха, че медитацията е като джогинга или като да лежиш на плажа под слънчевите лъчи. Това показва колко криворазбрана всъщност е медитацията. Медитацията е процес на влизане навътре в себе си, до най-дълбокото ниво на живота, трансцендентността, абсолюта, тоталността и реалността, и да изпиташ всичко това. Човешките същества са създадени заради това.

Смятате ли, че сте по-добър артист, защото филмите ви са задвижвани от по-висша сила?

Не знам. Когато медитираш, схващаш идеите на по-дълбоко ниво. Интуицията ти се засилва, а тя е най-важното средство за всеки артист – комбинацията от чувство и мисъл. Например, когато работиш върху картина – ти ЗНАЕШ, че го правиш и наистина се наслаждаваш на процеса. Същото е и с филмите. Удоволствието от работата нараства, удоволствието от всичко нараства. Идеите започват да се леят, а с тях – и чувството, че можеш да направиш нещата правилно. Знаеш какво е това. Това е познание, което нараства и е наистина прекрасно.

 Разстройвате ли се, депресирате ли се все пак от време на време?

Все още мога да усетя вълна от омраза или депресия, но всичко е относително и степента на тези чувства намалява все повече и повече. И така страданието започва да изчезва. Да сме щастливи е в природата ни. Абсолютно възможно е да сме преизпълнени с щастие и истинска, дълбока наслада; да сме напълно събудени и щастливи в нещата, които правим. Това, което правим и удоволствието от живота са толкова по-интензивни, когато чувството на радост и наслада нараства.

Можете ли да обясните по-конкретно как това влияе на ежедневието ви?

Събитията в живота ти остават същите, на начинът, по който ги преживяваш, се променя. Например, преживяванията ми покрай DUNE можеха да ме довършат. Беше толкова ужасно. Толкова много се идентифицирам с филмите си и осъзнавах колко напълно отдаден бях. Тогава медитацията ме спаси да не скоча от някоя скала. Има поговорка, според която светът е това, което си ти. Можеш да носиш тъмно зелени, мръсни очила и такъв ще е светът за теб. Или пък се гмуркаш навътре в себе си и изживяваш безкрайния океан от чиста наслада, креативност, интелигентност, всички тези ползотворни неща и започваш да носиш розови очила. И така ще изглежда светът за теб. И ще става все по-добре.

 Бих казал, че филмите ви по-скоро гледат на света през тъмни очила. Защо е така?

Ако гледаш филм, който е спокоен в началото, средата и края, що за филм е това? Трябва да има контраст и конфликт, за да разкажеш една история. Историите трябва да притежават светлина, тъмнина, смут и всички тези неща. Но това не означава, че човекът, който прави филма, трябва да страда, когато твори. Историята трябва да поема страданието, а не хората.

 Как ви хрумва идеята за филм?

Винаги съм казвал, че идеите подкарват лодката. Да имаш идеи е благословия. Това е нещо, което се опитваш да хванеш – идея, в която да се влюбиш. Всеки път, когато правя филм, който да не е по книга или чужд сценарий, се случва едно и също. Всичко не идва наведнъж, а на части и тези части се превръщат в сценарий. Записваш си идеята и я пазиш, докато не ти хрумне следващата, и така малко по малко повечето идеи се превръщат в сценарий – сценарият всъщност представлява организация от идеи. След това отиваш и снимаш сценария, обработваш го и миксираш звуци и музика. Правенето на филм е процес. Идеята може да се превърне в история, която е повече абстрактна и неправолинейна, а понякога се превръща и в история, която е праволинейна.

 Вие коя история предпочитате?

Аз харесвам всякакъв вид кино. Няма правила. Някои абстрактни неща не ме впечатляват въобще, а други ме побъркват. Някои праволинейни филми са ми безразлични, а други ме разпалват. Това е кино, това са милиарди елементи. Казват, че киното обединява седем изкуства в себе си. Киното е завършена среда, така че не би трябвало да те спира да посещаваш други места, ако ти хрумне някоя идея. Киното е много специална, красива среда.

 Има ли филми, които са ви ориентирали?

Всеки трябва да намери начин да изрази себе си. Не става въпрос за копиране, но Годар, Фелини и Бергман са моите герои. Sunset Boulevard, Rear Window, 8 ½, My Uncle или Monsieur Hulot’s Holiday на Жак Тати, Rear Window, всички филми на Кубрик и Фелини, най-вероятно всички филми на Бергман – толкова много велики филми са ме вдъхновявали.

Дали тези филми не са повлияли подсъзнателно на работата ви? Казват, че концепцията зад воайорството в Синьо Кадифе е повлияна от Rear Window (Прозорец към двора).

Не знам дали това е истина. Киното съществува от повече от 110 години и е невъзможно за нито един от нас да направи филм, който да не може да се сравни с филм, правен преди него. За мен лично Синьо кадифе си е Синьо Кадифе, а Прозорец към Двора си е Прозорец към Двора. Може да твърдите, че Sunset Boulevard или Rear Window са ми дали някаква идея и въпреки че ги обичам и са ме вдъхновили, животът е 24/7 филм. Идеи изникват през цялото време. Трудно е да се каже, че филмите предизвикват идеите. Всичко е свързано. Наоколо плуват милиарди идеи, ние просто трябва да ги хванем.

 

Превод: Гергана Николова

Източник: http://the-talks.com/interviews/david-lynch/


Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *