Ревю

Бог ли е Дейвид и как Фасбендър спаси „Пришълецът: Завет”


Alien: Covenant (2017)

Режисьор: Ridley Scott
Сценаристи: John Logan, Dante Harper
Участват: Michael Fassbender, Katherine Waterston, Billy Crudup

Едно от най-очакваните заглавия за 2017 година за всички любители на научната фантастика беше Пришълецът: Завет или продължението на предисторията от Прометей.

Всеобщ факт е че Прометей създаде огромни полемики и не бе приет особено радушно от най-големите фанатици на тема Пришълецът – заради това че си позволи да бъде „различен” филм, който да се опита да разнищи, естествено в рамките на научната фантастика, една от най-големите мистерии на човечеството – а именно Сътворението на живота на Земята. Много хора не можаха да приемат самото отсъствие на легендарното извънземно, както и появата на нови концепции, видове и персонажи, които до голяма степен промениха и целия timeline на проекта. Главна причина за това че Пришълецът остана и неразбран беше, че в крайна сметка крайният филм беше доста орязан от продуцентските компании и това навреди. Преди около 2 години си купих колекционерското blu ray издание на 3 диска с над 45 минути отпаднали сцени и над 3 часа допълнителни материали и след внимателно преглеждане на всичко – стигнах до заключението че Ридли Скот е успял не само да обогати филмовата Вселена, но и да постави една изключително плодовита основа за поне още няколко филма. Ако изгледате Прометей заедно с всички отрязани и алтернативни сцени – в един даден момент ще установите, колко много всъщност се крие зад крайния продукт и как всъщност целият филм се оказва прототип на „Роман а клеф” термина в литературата. Аз все още заставам зад личното ми убеждение ,че Прометей ще бъде оценен след години и ще добие киноореолът на едно от най-важните и съществени фантастични заглавия на 21 век.

Точно затова чаках с нетърпение Завет. Всички очакваха да видят развръзката между андроидa Дейвид и професор Елизабет Шоу и тяхното пътуване до планетата на Инженерите – всички очакваха да видят и официалния дебют на ксеноморфа, след като се разбра че хибридната форма от краят на Прометей не се категоризира като ксеноморф – а като негов „прародител“. Очаквахме с нетърпение поредния чист космически ужас и клаустрофобични моменти на паника и конвулсии в тесни коридори – може би продиктувани от брилянтната видео-игра Alien: Isolation – излязла преди няколко години. Дали получихме всичко това от Пришълецът: Завет?

Уви, не. Но въпреки отрицанието ми, аз смело твърдя, че продължението успя да покрие очакванията ми. Въпреки че атмосферата във филма беше частично идентична с пагубния за всички фенове на този легендарен френчайз – Пришълец: Възкресение, който залагаше единствено на бруталният ужас, тук „спасението” дойде главно заради три фактора, първият, от които са страхотните ефекти и красотата на пейзажите. Определено след невероятно красивият Прометей, екипът на Ридли Скот отново се е постарал и е разтегнал своите възможности, дори и самите CGI създания, които бяха брутално критикувани от традиционалистите – фенове на оригиналните части, бяха изящни. Свиквайте че practical ефектите в киното умират и ще бъдат прилагани все по-рядко, колкото и да ви се иска – и аз съм фен на old school-ът но е редно да започнем да живеем в настоящето. Самият дизайн на инженерската планета, сградите, природата, примесени с изкуството на Гигер ни представят една изкусна визуална сплав, която е съвършенна. Вторият фактор – двойното превъплъщение на феноменалният Майкъл Фасбендър, който се завръща като андроида с божествен комплекс – Дейвид, както и новият модел – Уолтър. Фасбендър със своят безспорен актъорски талант успява да придаде живот на два различни андроида, които са прототип на един човек – това говори за страхотния потенциал, с който Фасбендър разполага. Всички сцени, в които е намесен Дейвид са феноменални. Тук той е Злодей – поклонник на тъмната страна, тук той е нашият модерен Клаус Кински от Агире, Гняв Божи, след като беше сциентоложкият Лорънс Арабски в Прометей, отново страхотно попадение и трибют към великите в седмото изкуство. Това не може да не остане признато от синефилите, които са дали шанс на това зрелищно one man show. И третото нещо, което ме грабна, е еволюцията на идеологията, която беше осеменила Прометей. Ридли Скот придава много интересен уклон на цялата концепция от първата част. След като ние, хората, и животът на Земята сме създадени, като генетичен експеримент от Боговете (или небесната раса, екстратерестриално юберманши, по-популярни като Инженери), човекът се развива светкавично и за няколо хиляди години ние вече създаваме собствен изкуствен човек под формата на Дейвид, които необяснимо и мистично развива собствено самосъзнание (по тертипа на ХАЛ 9000 от Една Одисея в Космоса през 2001 година), както и креативни цели, да създава, както неговите създатели и както създателите на неговите създатели са го направили преди това. Естествено тук се намеква и за свръхестествената намеса, която вдъхва живот на Дейвид и превръща във висша сила, която по-следният модел унищожава самите създатели на хората най-безкомпромисно в една доста епохална и спираща дъха сцена. Концепцията на Ридли Скот е за присъствието на Господ в този процес на създаване – креационизъм и унищожаване – деструктивизъм. Господ е самата идея, самият мисловен процес, самото решение, самия подтик да създадеш и да унищожиш нов вид. Дисектирайки религията до една същевременно абсурдна и зловеща малоформация на креационизма, Ридли Скот успява да имплантира много по-ранни идеи за коренът на интелекта и дали самата връзка, която задвижва всичко не е и решението на вековният въпрос за сътворението. Докато развивам тези философски въпроси се поздравявам с феноменалната песен на AC/DC – Who made who, която перфектно се връзва с духът на prequel-ите.

Естествено, няма да изпуснем да отбележим и отрицателните неща в сценария. Най-вече засягайки актьорската игра – като изключим великанът Фасбендър, останалите актъори.. или по-скоро персонажите, които те представляват са покъртително безлични – може би най-безличният assemble от актьори в цялата поредица, като извадим естествено продължението на Пришълецът срещу Хишникът, който е самото дъно. Единствено Дани Макбрайд прибавя малко темперамент, като дивият космически тираджия Тенеси – но нека не се лъжем, щом Макбрайд се откроява над другите, това говори за лош кастинг. Дори и моят любимец Били Кръдъп е с безобразно плоска и забравима роля – какъв начин да умориш самият Доктор Манхатън – като го превърнеш в първата официална жертва на крайната версия на Ксеноморфа. Другото ми оплакване е от прекаленото натъртване на няколко сцени, които уж трябваше да придадат Шок-фактор, но всъщност само и единствено натъртват за липса на дирекция, и се превърнаха в една безвкусна кървава баня. Не е това генералната идея на космическият ужас, който композира Пришълецът – липсваха клаустрофобичните елементи, задухът и стрес-факторът, който кара зрителят пред екрана да се препоти няколко пъти и да си сдъвче носа от уплах. Точно и заради това Завет получи доста жесток ответен удар от доста недоволният fan-base на поредицата, като разбирам техните мотиви, но мен не ме касаят, защото аз гледах за други елементи, които споменах по нагоре.

Бих препоръчал Alien: Covenant единствено на хората, които харесват Прометей. Чакаме и третата част, която трябва да създаде мостът между prequel трилогията и оригиналният шедъовър на Ридли от 1979. Аз вярвам, че третата част ще шлифова цялостната история и ще отговори на отворени дилеми, които все още висят във вакуума и ще сложи заслужен край на може би най-култовият космически ужас в киното.

Радослав Тодоров