Ревю

„Biutiful“ на Иняриту – истински добрият човек в безизходица


biutiful_small

Алехандро Иняриту и Хавиер Бардем

Biutiful (2010)

Режисьор: Alejandro González Iñárritu
Сценаристи: Alejandro González Iñárritu (screenplay), Alejandro González Iñárritu (based on a story by)
Участват: Javier Bardem, Maricel Álvarez, Hanaa Bouchaib

Гледала съм Biutiful и преди – тежък филм, филм катарзис. Оставя ме безмълвна, дребна, очите ми винаги са мокри и даже не усещам кога и за кой кадър са потекли. Последното гледане обаче ме хвърли в съвсем друга гледна точка относно Уксбал и образа му във филма.

Филмът на Алехандро Иняриту е четвъртият му по ред и то какъв ред само – Любовта е кучка (Amores perros), 21 грама (21 grams) и Вавилон (Babylon). Три филма, и трите любими – филми за обвързаността ни с другите, за оплитането на житейските ни нишки в една жива плът. Тайнствен процес, в който алогични събития разкриват дълбоки пластове от душевността ни, скритите ни, почти погребани мотиви и може би най-голямата тайна на живота – ние сме едно цяло, нашето размирно човечество, но проумяването на това ни коства най-голямата болка. Каквото е раждането, каквато е смъртта, каквато е любовта.

Като творец, според мен, Иняриту е стигнал точно до това открите с трите си филма, които гласно или пък не, се водят трилогия. И тук идва Biutiful. Филм за надеждата и отчаянието на истински добрия човек и крайните условия, в които е поставен. За безизходицата и тихото достойнство, което винаги и навсякъде може да оцелее.

Заглавието на филма идва от детска правописна грешка. Винаги съм се връщала към иронията на това заглавие – огромната правдоподобна гениалност на една сгрешена буква, която побира цялата идея на филма. Думата е сред най-често ползваните в английския език, но и сред тези, при които неанглоговорящите допускат много грешки заради подредбата на многото гласни. И така е във филма – животът, самият оголен живот, бруталният екзистенц на най-долните (емигрантски) прослойки в един еклектичен град – Барселона, може да бъде красив, но е пълен с ужасни, груби грешки. Грешки, в които нищо не е спестено, нищо не се оправя с магическо движение, няма назидателен тон и изведен морал, защото те са толкова човешки, а ние хората сме направени от сенки, през които само понякога проблясват лъчите на слънцето. А във Biutiful лъчите са още по-оскъдни.

Този филм не би бил възможен без две неща – без личностното израстване на Иняриту след предишните три филма и без мощното присъствие на Хавиер Бардем.

Иняриту подхожда към своя герой и неговият мъчен свят без встъпителни думи – той е човек в очевидна криза. Беден, на ръба на мизерията, с две деца и бивша жена с биполярно разстройство, той разбира и за страшна диагноза, която трябва да пренареди не само живота му, ами направо ще обърне света му, но не по мелодраматичен начин, а по възможно най-реалистичния. Място за мелодрама няма, режисьорът държи филма близо до реалността, а не до емоциите. В екстремната житейска ситуация, в която го намираме, разбираме между другото малко, че Уксбал превежда думи на мъртъвци за живите им роднини. Понякога взима пари за това, но рядко и някак неловко. Това и моментът, в който гледах филма, това съчетание, ме наведоха за пръв път след толкова гледания, че той е точно това, което наричаме емпат. И стигайки до този извод – филмът придоби съвсем друг облик. След цели 4 гледания това ми се откри!

Не само посредник между двата свята – на живите и на мъртвите, но и посредник между незаконните емигранти и работодателите им, Уксбал е точно това и като психологически профил – посредник. Емпатите са хора, надарени с редкия талант да разбират другите. Те се вселяват в емоциите им, като антена улавят подсъзнателните им трепети, болки и радости. Оттук – емпатът може да даде утеха, влагайки и нещо от себе си, което е много изтощително, а могат и да останат безразлични (както стана с китайския фабрикант). Това отличава и останалите хора – тези, които посягат да помогнат, и тези, които отминават, въпреки всичко, което знаят. Но при емпатите помощта е повече от значителна, защото е чиста проба доброта.

Уксбал е истинският добър човек, казвам го в пълното съзнание, че терминът е на Достоевски. Дълбокото душевно преживяване на чуждите болки – емигрантското семейство от Сенегал и 12-те китайци, мизерията и личните му проблеми с бившата извисяват душата му до върхове, които са достъпни само за истинските добри хора. А стигнат ли това високо морално място – те са в състояние да даряват само любов. Точно тази е точката, най-високата вибрация, до която води филмът – любовта. В посредничеството Уксбал не търси облага, пари, дори не и оцеляването на семейството му – той е емпат, такъв е и не може по друг начин, освен да се товари с чуждата болка и да спасява, когото може, както може, с цената на всичко. Дори и на собственото си нещастие, битова мизерия и безпаричие.

Освен всичко друго Уксбал трябва да се срещне с още нещо – с призрака на баща си, когото никога не е виждал. Неслучайно самия Biutiful Иняриту е посветил на баща си, което го прави много по-личен. Огромната липса на бащата, а той сам опитващ се да бъде добър баща на двете си деца, води до обяснение на емпатичната дарба на Уксбал – тази липса трябва да бъде запълнена, тази болка се омаловажава с чуждата болка. Думите, изговорени от чуждите мъртъвци, търсят думите на баща му. И те все пак се срещат.

И ако това не е достатъчно за пълната драма в този филм, Иняриту прави още една крачка, като поставя пред Уксбал смъртта. Най-голямата болка за един емпатичен човек е сам да стане източник на болка. Това е в състояние на опустоши душата му по начин, който другите хора не могат да разберат. И точно това става с Уксбал – той става причина, макар и неволна, на смъртта на друг. Как ще се възстанови, какви сили ще събере да продължи, защото неговата лична съдба неотменно го държи в напрежение – само Хавиер Бардем е в състояние да изнесе следващия режисьорски ход, само прекрасната камера и музика. А Барселона, градът е сам герой в Biutiful е немият, но не безличен свидетел на всичко това.

Напълно вярвам в това, че емпатичните хора са в състояние да ни спасят от самите нас, от духовната нищета, в която сме изпаднали. Само дълбокото разбиране и съпричастие са лечение за бездушието, което ни е обхванало – не източни мъдрости, притчи и литература за самопомощ, семинари и хранителни диети. И филмът на Иняриту е аларма – да виждаме тези хора, да ги търсим и пазим като годежния пръстен от финалната сцена. Защото дарбата не всеки я има, но всеки може да се възползва от нея. Наложително е.

Цвети Цанева