Ревю

Аномализа : Меланхоличната аномалия на Чарли Кауфман


Anomalisa (2015)

Режисьор: Duke Johnson, Charlie Kaufman
Сценаристи: Charlie Kaufman, Charlie Kaufman (play) (as Francis Fregoli)
Участват: David Thewlis, Jennifer Jason Leigh, Tom Noonan

Аномализа е поредният „скъпоценен камък“, изтъкан с щипка меланхолия и мотивираща доза социална апатия, както и сюрреалистична критика към обществото в диадемата, наречена творчество на Чарли Кауфман. Филмът е цинично оригинален, поставяйки на пиедестал човешката незадоволенност, апатията към монотонното тракане на водното колело на всекидневието, което някога представляваше идеалът, наречен живот, давайки ни една нова визия, която изследва пряко романтичната страна на човешките комплекси. Има някаква циничност в този филм, Кауфман успява да вдъхне не само живот на няколко парчета пластмаса, той успява да им създаде индивидуалност, характер… Но не само това, той достига ново измерение, моделите на героите в този филм, които са създадени чрез 3D принтер притежават най-истинските човешки чувства − комплексите и душевният дисбаланс.

Дейвид Тюлиз е главният герой Майкъл Стоун. Въпреки че героят е кух манекен, въпреки че фамилията му звучи като неодушевен предмет, проблемите на главният герой са пряко и строго човешки. Ние ставаме пряк свидетел на света на Майкъл, място на емоционален дисбаланс, пустинна гробница, в която скелетът на страстта гние, а жаркото и чудовищно слънце наречено „Криза на средната възраст“ изпепелява всеки един признак на живот, на подбуда, на стремеж. В пластмасовата вселена, която представлява света на Аномализа животът се е превърнал в демоничен алгоритъм, който вече не твори, който вече е лишен от божественият досег, който създава природно изкуство. Животът е един мрачен конвейер, който просто се репродуцира безстрастно. Машинацията на статуквото добива зверска мащабност, естествено всичко това е придадено чрез гледната точка на героя, който може би е просто един „средно-статистически социопат“ или просто отегчен критик на средна възраст. Иронично или не, Майкъл Стоун е професор по customer support. Той преподава на хората как да бъдат човешки софтуер, как да действат ефикасно в професията си с машинна прецизност водеща до максимален резултат (иронично е, че и самият аз работя в тази дейност, както и да е, ТМУ). Животът му на пръв поглед е перфектен, жена, която го „обича“, син, който го „обича“, професионален успех, който го „задоволява“. Естествено Чарли Кауфман обича да ни занимава с недоволни несретници, които не оценяват „плодовете“ на живота и търсят собствената си беля, ровейки в собственият си контейнер, пълен с отпадъци от емоционален дефицит. Това е и неговият стил, който движи творчеството му. И докато не бъда обвинен, че ревюто ми също така е един емоционален отпадък, ще кажа, че във филма има известна светлина, има любов. А именно в свят, в който всички са математически уравнения и дроби, Стоун успява да намери още един глитч като себе си. Казвам глитч, защото Мартин Стоун е излишък, той е процентен остатък, който трябва да бъде занулен за новият ден. Всичко наново, начисто, за перфектни сметки! За чудесен резултат.
Затворен в самотния хотел, пълен с човешки пластмасови клонинги, изтерзаният герой прави бърза и меланхолична равносметка на живота си. Той е недоволен. И не става въпрос за липса на благодарност и за недоволство, става въпрос за лутане в собствената си ограниченост. Кой си ти Майкъл Стоун и кой ти позволява да си недоволен!

Обикаляйки студеното дъно на собственият си лимит вътрешно и пустите улици на сивият урбанистичен ландшафт, както и широките стаи в огромният хотел Стоун се оплита в сивата прежда на кълбото ограниченост. Той търси тези малки светулки, които са се прокрадвали като невиждан феномен в неговият перфектен до този момент живот, изваян с хирургическа прецизност, за да ги затвори в буркан и да ги поноси с него отново заедно. Естествено с оглед на порочната натура на човешкото естество това създава една може би изкуствена зачената перверзност в него, която допълнително ни отблъсква. Мартин Стоун е егоист, самовглъбен в себе си, които стиска в ръцете си с упоритоста на обречен удавник последните нишки страст в цялото му жалко съществувание. Бичуван от собствените си комплекси, самотната сянка на една провалена любов виси над него и не му дава мира. Той се обажда на тази любов, но нищо не е същото вече. Тя е станала просто една от повечето. Сюжетът се провлачва и обира праха като пола на циганка решетарка.

Естествено това не може да движи целият филм, защото ако си спомняте в Адаптация, героят на Никълъс Кейдж, който е бездарен сценарист, задава въпрос на динозавърът Робърт Маккий „Какво става ако в един филм нищо не се случва просто“, след което бива вербално унищожен от Маккий. „Ти не разбираш нищо от шибаният живот, защо ще губиш два СКЪПОЦЕННИ часа от моето време с твоят филм, няма никаква полза от него“. Точно затова Мартин Стоун отчаян, кръжейки в собствената си досада, намира изведнъж своята нова изгора, неочаквано.

Лиза въпреки посредствената си външност, физическият си недъг и липсата на харизма става новата муза на главният герой. Тя е аномалия в неговият свят, тя е неговата отдавна таена мечта. Тя е просто уникална сама по себе си. Самият персонаж Лиза на пръв поглед е празен и неинтересен, дори клиширанно меланхоличен, но за Мартин Стоун тя добива ореол на богиня, защото се появява в правилният момент. Когато ежедневието му се е превърнало в епопея на монотонноста, когато последните капки страст са се изпарили като сутрешна роса. Той е очарован… Затова тя е Аномализа, аномалията в перфектното уравнение на живота. И докато всички си мислим, че виждаме една красива приказка, залепена като цветна кръпка на сив шаячен панталон, Чарли Кауфман с целият си чар се появява и с бруталната си циничност ни показва един среден пръст. Кой е казал, че този филм е за любовта? Това е филм за собственото его, за собствената незадоволеност, за собственият каприз.

Окрилен след красивата вечер в която има awkward секс сцена между два пласмтасови човешки клонинги, но все пак Кауфман трябва да задоволи перверзията на зрителя – Мартин Стоун много скоро осъзнава целият абсурд. Той никога няма да бъде задоволен, защото това е човешката природа, да търси вечно проблема. Да намира вечно дефицита. Той осъзнава абсурдът, в който живее, всички го харесват, но той никога няма да захаресва самият него. И проблемът не е, че светът се е превърнал в сив алгоритъм, а че той самият го създава в себе си. И това е едно цяло с него и няма да го остави до краят на живота му.

Както виждате на постера Аномализа се надсмива над самият себе си като филм. Гръмките суперлативи от критици, виоскопарните потупвания по рамото са залепени просто като средство за ирония. Те са в пълен разрез с идеята на филма, те са като лепнати по-задължение. Филмът осмива живота като задължение. Но филмът осмива и егоистичното мислене, че си уникален и егото ти върти света, ха, дори филмът осмива и това ревю, което пиша в момента. И аз нямам нищо против.

Въпреки че доста хора го считат за грозно, аз смятам, че използването на модели, които са създадени от 3D принтер във филм е, ако не голяма иновация, то поне интересен експеримент. Въпреки че наглед Аномализа се стреми да бъде карикатурна симулация на отнесените мисли на един меланхолик, която да осмее обществото, но в крайна сметка осмива самият него, смятам че човешкото е доста добре предадено и чрез гениалният voice over на актъорите – Дейвид Тюлис, Дженифър Джейсън Лей, която прави втора брилянта роля за 2015 след емблематичната си роля в The Hateful Eight и естествено Том Нуунън, който озвучава абсолютно всички останали персонажи, включително жени и деца. Дори според мен персонажите и филмът са по-истински от доста от пластмасовите телевизионни предавания и водещи, които виждаме по екраните. В Аномализа можете да видите всичко – морална анти-утопия, дива авторска перверзия, карикатурност, циничност, mindfuck, меланхолия. Достойно продължение на брилянтния Adaptation. Говорейки си с Петър Айолов стигнахме до консенсуса, че това е може би филмът, който Чарли Кауфман (героят от Adaptation) искаше да направи. Неортодоксално кино, нестандартно, но пораждащо полемики. Чарли Кауфман отново се разписва като един от малкото наистина уникални автори на нашето време.

Радослав Тодоров