Личности

Ал Пачино: „Не можеш да си позволиш да си прекален непукист“


Al-Pacino-01

Как се справяте с тежестта на собствените си постижения?

Не знам. Просто не мислиш за тях по този начин, като за постижения. Мислиш за ролите, които си изиграл; за картините, които си създал. Представяте ли си някой актьор да каже: „Не искам да продължавам, защото не мога да надмина последния си филм. Може би трябва да се откажа сега“. Това се нарича „да почиваш на лаврите си“ и според мен не бива да се случва. Абсолютно сигурен съм в това! Сещате се – да почиваш на лаврите си, тоест да получиш солиден чек, да се захванеш с друга професия… Но поради някаква сериозна причина, аз непрекъснато искам да се завръщам и да се занимавам с това нещо.

Защото искате да направите нещо ново?

Да, ако намеря нещо, за което мога да допринеса, и усетя, че съм вътре в него, ще го изрека − каквото и да означава това. Сякаш „държа, така да се каже, огледало пред природата“ по думите на Шекспир (Хамлет). Ако изразявам нещо по начин, който упражнява таланта ми и ми помага да изиграя ролята, човека във филма, то аз ще се опитам да го направя. Няма да кажа думата „пенсиониране“, защото това е много странна дума за изричане от един артист.

Артистът Кристо[*] казва, че артистите не се пенсионират, те просто умират.

Има пенсионирани артисти. Например Филип Рот – участвах във филм по книгата му Унижението (The Humbling). Той се отказа от писането и сега е много шастлив! Това са думите му. Мога да го разбера. Всичко се превръща в рутина. Получаваш сценария, прочиташ сценария, научаваш сценария. Преминаваш през същото отново и отново. Така че, започваш да се оглеждаш за други неща като режисьор, който иска да те използва.

Със сигурност всички режисьори ви искат.

Преди Кръстникът никой друг не ме искаше. Но Франсис ме искаше! Той просто ме искаше и аз не знаех защо… Студиата не ме искаха, никой не ме търсеше – никой не ме познаваше. Смятам, че когато някой режисьор е заинтересован към мен, имам склонност по-скоро да се приближавам напред, отколко да се отдръпвам. Търсиш риск, който да поемеш, също и предизвикателството и факта, че падаш, изправяш се и продължаваш.

Защо?

Когато правиш нещо достатъчно дълго, искаш да останеш открит. Не искаш да се затвориш само защото уязвимостта е важна. Не можеш да си позволиш да си прекален непукист. Както и самият Брехт казва във великата пиеса, която пише съвсем млад. На 22 години той написва „В джунглата на градовете“ и единият от героите му казва, „Хората са прекалено чувствителни за този свят“. Така че, той забелязва как става все по-дебелокож, докато накрая започва да се сблъсква с неща и да не усеща абсолютно нищо.

Съжалявате ли за някой филм, който сте направил, само заради желанието да стигнете до предела на собствените си граници?

Не съжалявам за нищо. Усещам, че съм правил неща, които мога да нарека грешки – да избера погрешен филм, да не преследвам достатъчно даден герой или да измамя някого, да направя определен избор… Но всичко, което правиш, е част от теб самия и можеш да извлечеш нещо от това. Имам предвид представата и вълнението да си на тези места и в тези ситуации – това са повече от само спомени, те информират живота ни.

Дори и отказът ви от Star Wars?

Star Wars. Да, това беше първата ми голяма грешка.

А сценарият на Терънс Малик (Days of Heaven)?

Да, преди много време Тери искаше да участвам в негов филм, а и аз винаги съм мечтаел… Това е още една от многото ми грешки. Те се намират в музея на грешките − всичките сценарии, които съм отказал!

Мислите ли, че имате по-различен подход към актьорството отколкото преди?

Да, мога да си представя. Нямаше да мога да продължа толково дълго в противен случай. Преминаваме през различните периоди в нашия живот и смятам, че остаряването е именно това – сега сме тук, а после ни няма! Когато си отиваме, просто си отиваме и не знаем кога, никой от нас не знае. Затова минаваме през периоди.

Наслаждавате ли се на сегашния период от живота ви?

Все едно дали чашата е полупразна или полупълна. Така е за всички ни, наистина. Има дни, в които наистина се наслаждавам, но има и такива, в които не се наслаждавам… Ако бях художник, никой нямаше да ме пита за възрастта ми. „Аз рисувам! Аз съм артист!“ Мразя да казвам това. Не харесвам да го казвам. Това е едно от нещата, които научих отдавна. Една жена, с която живеех ми каза, „Каквото и да правиш, никога не казвай, че си артист.“ Аз отговорих: „Знам! Не казвам!“ (Смее се) Ще го избегна, както съм го избягвам от много години. Неко го кажа така, аз мисля, че съм артист. Надявам се, че съм. Но мисля, че ако бях художник, въпросът щеше да е различен.

Всички актьори имат същия проблем.

Това е, заради визията, заради образа. Ние трябва да се справяме със собствения си образ, независимо, че играем различни роли, образът ни винаги е там… Така че, това отчасти е причината „аз съм артист“ да звучи толкова претенциозно, защото в крайна сметка ние сме филмови звезди. Но това също е грешно! Това е също така претенциозно − Аз съм филмова звезда! За какво по дяволите говорим?

[*] Христо Явашев – Кристо

 

Август 26, 2015

Превод: Гергана Николова

Източник: http://the-talks.com/interviews/al-pacino/