Ревю

„Да напуснеш Лас Вегас“ и да запазиш човешкото в себе си


Leaving Las Vegas е един от най-тежките филми, които съм гледал. Призраците на безнадеждността, примиреността и меланхолията витаят около главните герои… Ти знаеш тяхната съдба, още преди да е завършил филмът, защото още в първите минути разбираш много добре техните мотиви. Разбираш  и как в един момент няма връщане назад от неизбежното, как суровата реалност е най-болезненият бич и унищожава хуманното. Още по-тъжното е, че този филм е един от най-реалистичните, които съм изгледал – малко са филмите, които си позволяват това – да разкрият най-жестоките човешки демони и да ги представят като нещо, което се превръща в една лична цел, а именно – самоунищожението…

Никълъс Кейдж прави ролята на живота си и след това превъплъщение мога съвсем спокойно да приема думите на покойният Роджър Ебърт, който казваше, че „Кейдж незаслужено не е признаван за един от големите на нашето време“. А точно той в този филм прави една от най-убедителните роли в историята на световното кино и без никакво съмнение едва ли мога да изброя и 10 актъора, които са толкова вглъбени в дадена роля, без дори и за секунда да си оставя някакви дори и минимални вътрешни съмнения за обратното. Е, дами и господа, харесвате или не – тази роля на Никълъс Кейдж осмисля цялата му кариера. Дори позатънала до сегашното й състояние, той може да се похвали че е достигнал самото съвършенство като актъор с „Да напуснеш Лас Вегас“.

Не бива да се пренебрегва и невероятната в този филм Елизабет Шу, която, бих казал, не отстъпва на Кейдж и съумява също така да напише история в киното. Филмът е изключително песимистичен, но, за съжаление, БОЛЕЗНЕНО истински и достоверен – тъжната история за две разбити човешки съдби, които, въпреки безнадеждността, успяват да намерят пресечна точка. Точно там обаче последните останки от човещината угасва в тях за една секунда, като тлееща свещичка на гроб във ветровит и дъждовен ден. И всичко това става в столицата на човешкия порок, където човешката мръсотия се стича под искрящите билбордове, където алкохолът дави и последните морални останки от битката със себе си, където се намира последната утеха…

Лас Вегас е третият главен герой в тази незабравима трагедия, която, въпреки всичката безнадеждност, ни показва нещо и то повече от автентично. Нещото, което най-трудно се предава на кинолента – есенцията на човешкото, а по-човешки филм от този, здраве му кажи!

Запазете си този кино диамант за вечер, в която сте пропити от размисли, обгърнати от лека меланхолия, по-възможност – да вали. Филмът няма да ви накара да се почувствате по-добре, но в неговата компания ще се докоснете до нещо истинско…

Киното е най-великата илюзия, но този филм не Е.

Филм, който остави дълбока кървяща рана в психиката ми!

 

Филм, който остави дълбока кървяща рана в психиката ми!

Радослав Илиев Тодоров


Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *